Красимир Илиев след дипломирането си през 1982 г. към Националната художествена академия, специалност Изкуствознание, се препитава с различни дейности, несвързани с изкуствоствознанието, работи като бояджия, плочкаджия, реставратор на мебели и други. Прави няколко самостоятелни изложби между които: През 1989 г. в София, Национален дворец на културата (НДК); през 1990 г. в Оберхаузен, "К–14"; през 1991 в Бохум, Bohumer Kulturrat; през 1992 г. в Ингелхайм, Fridtjof Nansen–Haus. От 1994 г. е на работа във фондация „Отворено общество”. През 2005 г. е поканен от Лилия Борова да сътрудничи на галерия Кръг+. От 2007 г. е уредник в СГХГ.

Илиев е инициатор и куратор на редица изложби, свързани с формите на опозиция в областта на изобразителното изкуство – ретроспективните изложби за Иван Георгиев-Рембранда, Ангел Станев, Евгения Воденичарова и Зиятин Нуриев, тематичната изложба „Форми на съпротива“, автор е на едноименна каталог-книга. Изложбите, конципирани от него, са изследователски проекти, чрез които авторът поставя въпроси и дава гласност на премълчавани престъпления срещу български творци, демонстрира механизмите на властта в опита й да направлява идеологически изкуството. Красимир Илиев показва активната роля на някои художници, съпротивата им срещу системата и догмите на социалистическия реализъм. 
Красимир Илиев споделя изходните тези за изложбата-изследване "Форми на съпротива": "Основният въпрос в този опит за изследване е имало ли е съпротива от художниците срещу валяка на идеологическата машина, който постепенно се преобразува през 70-те и началото на 80-те години в сергия с моркови (ако си послужа с метафората за тоягата и моркова). И валякът, и зарзаватчийската количка имат една и съща цел – да деформират. Не знам кое е по-лошо. Поведението на властимащите в нашата страна, породено от ограничения им интелект и от амбицията да подражават до идиотизъм на всичко съветско, особено в първото десетилетие, води до трагични резултати за изобразителното ни изкуство. […] Тези, които са били на властови позиции, са прочиствали следите от своето участие в репресиите срещу колегите си. Документи, които трябваше да са в архива, бяха намерени изхвърлени пред дома на Илия Петров. Останките от досиетата на Държавна сигурност имат решаващо значение за открехването на завесата и това е валидно за всички времена, през целия четиридесетгодишен период на това изследване. Невъзможно е да стигнем до фактите, камо ли да разберем какво се е случвало, ако не четем досиетата. [...] Страхът все още съществува. Ние, които живяхме през онези години, бяхме изградили преграда между мисленето си и публичното говорене." 

Илиев, Красимир: http://www.capital.bg/light/neshta/2016/04/01/2734404_izkustvoto_kato_suprotiva/