Зиятин Нуриев е роден в село Мост, община Кърджали (1955). Завършва Казанлъшката художествена гимназия, след това следва в Националната художествена академия в София, специалност живопис, като през втората година се прехвърля скулптура при проф. Илия Илиев. Художествената академия завършва в София през 1982 г. Първоначално работи в базалт, един от най-твърдите материали. Предпочитаните му теми са фигурата и портретът. Извежда човешката фигура до абстрактна форма, използвайки различни материали – мрамор, бронз, дърво, керамика. Още първите му участия в национални изложби са забелязани - през 1985 г. на Националната младежка изложба получава наградата на Съюза на българските художници (СБХ), а две години по-късно - и годишната награда за скулптура на Съюза на художниците. Негови произведения са откупени от НХГ, СГХГ и от други водещи галерии в страната.
По време на т.нар. Възродителен процес (опит на Българската комунистическа партия за насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари, роми), Зиятин Нуриев е прекръстен с името Златин Норев. Възродителният процес започва в началото на 1970те г. и продължава до края на държавния социализъм. Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия. Асимилационната политика на социалистическата власт предизвиква вълна от съпротивителни действия, която изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим. До 1990 г. Зиятин Нуриев работи в България, след това се премества в Истанбул.
Запитван често дали се чувства огорчен от България заради "възродителния процес" и смяната на имената, Зиятин Нуриев отговаря: "Към държавата се чувствах огорчен, но не като население, а като управа да кажем. Как мога да се огорча и обидя от мои приятели, познати, комшии, те нямат никаква вина. Те бяха повече учудени и стреснати от нас. Защото ние все пак бяхме по някакъв начин подготвени преди това. Нещо ни се подсказваше. Докато аз помня много хора, колеги и приятели, които буквално се разплакаха. Но това са неща други – етнически принадлежности, това, онова - за мен не е проблем. Това е друга история. Ако ме попитате дали съм обиден или огорчен от България – не, категорично не. Защото България е моя родина. Радвам се, че на изложбата снощи не ме оставиха сам. [...] Аз не съм патриот – нито български, нито турски. (Джамбазов 2016)
„Промените в България през 90-те години създадоха условия, благодарение на които заминах за мегаполиса [Истанбул – A.K.] Но не бях го планирал. Не исках да си тръгвам от собствената си страна. Спомнете си лудостта от 1989-та, когато много хора бяха изгонени или принудени да напуснат родината. Не че не исках да видя широкия свят и да поживея в него, но не приемах да стане по този начин. Затова в Истанбул пристигнах не като изселник, а като обикновен турист (1990). Беше лято и с мой приятел тръгнахме из музеите. Вървяхме по булевард "Истиклял", а после влязохме в търговски център за текстил и мода. Веднага ни лъхнаха лукс и блясък, озонирани с невероятни аромати. Представих се на уредничката и показах диплянката си. Оказа се, че сме попаднали във Вакко ("Vakko") - верига магазини с галерии в най-големите турски градове - Истанбул, Анкара, Измир... Първата ми изложба в Турция беше във Вакко("Vakko") Анкара през 1991 г. Същата година ме поканиха на преподавателска работа във Факултета по изящни изкуства на Университета "Мармара". Там вече 16 години водя ателието по каменоделство, което всъщност основах. […]
Помните ли възродителния процес?
- Всички трябва да го помнят, за да не се повтори подобна дивотия. Но аз трябва и да го забравя - заради отношенията си с моите приятели, съграждани, сънародници “ (Джесур 2006)
Зиятин Нуриев има участия в международни симпозиуми и изложби в Полша, Турция, Япония, Канарските острови и др. Той не прекъсва връзката си с България, прави изложби в Бургас (галерия „Пролет“, 2006), Варна (Галерия 8, 2014), Пловдив (галерия „Резонанс“, 2015), Кърджали и София (2016). Негови пластики могат да се видят в редица български градове.
Склуптурата „Прозорец“ е създадена през 1985 г. – година, през която кампанията за масова смяна на арабско-турските имена с български е в разгара си, като в нея са ангажирани всички структури на администрацията, репресивния апарат и казионните организации на тоталитарния режим -само за два месеца са преименувани над 800 хиляди души. Асимилационната политика на социалистическата власт предизвиква вълна от съпротивителни действия, която изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим. Зиятин Нуриев изразява протеста си в скулптурите си. Независимо от сходството в материал и техника между „Прозорец“ и по-ранни творби (Сън, 1982; Бяла светлина, 1983; Глава, 1984), разликата в посланието на скулпурата е значително: „Раната от непоносимо насилие е изсечена в тази склуптура, рана, нанесена върху нравствеността на личността, на рода, на обществото. Прозорецът на Зиятин Нуриев ни предоставя възможността и невъзможността да се докоснем до това, което никога няма да преживеем. Възможността – защото е извадил на повърхността айсберга на болката, невъзможността – защото е заключил всички външни изразители на болка.
Липсват очите.
Липсват устните.
На мястото на очите, от лъкатушешия ръб по линията на клепачите, в зависимост от светлината, хвърлените сенки могат да извикат погледа на скръбта, обърнат навътре, от който се изплъзва с шепот въздишка.
На мястото на устните по ръба на срещата на двете половини на лицето преминава стаеният вопъл, червената вертикала на мълчанието.
Зиятин избира за пръв и може би за последен път бюста, най-употребената матрица за героизация на личността. Лишава своя герой от видимите белези на индивидуалност, но го дарява с пластична уникалност – отнема от темето, удължава черепа, сплесква тялото, маркира носа, насича обемите с остри ръбове. Включва сключените ръце, които подчертават и геометрията на формите, и деликатността на детайлите. На пръвв поглед пластиката изглежда измамно крехка, но носи могъщата твърдост на базалта. Различието на фактурите на базалта носи различие на нюансите на сивото. Това е особено изтъкнато в мястото на очите, плетеницата от тъмни и светли петна преминава от областта на очите през слепоочията и достига тила на главата. Скръбта е преобразена в просветление. Нюансите на сивото не са били достатъчни и Зиятин рисува с тухленочервена, ранява избрани ръбове или места от главата и тялото. Прозорецът е зазидан за тези, които наблюдават, и зейнал за тези, които могат да съпреживеят.“ (Илиев 2011: 34-35).