COURAGE

Свързване на колекции

Последният, 73-ти, брой на двуседмичника "Литературни новини" излиза на 12.II.1964 г. Вестникът е спрян, обявен за „вреден и антипартиен“ три години след излизането на първия брой на 24.V.1961 г.

През 1961 г. партийният ръководител Тодор Живков дава лично разрешение за новия литературен вестник, за да демонстрира активно отношение към печата, към демократизиране на процесите в духовната сфера. Главен редактор на двуседмичника е Васил Акьов, събрал в екипа си прогонените от в. "Народна младеж" заради "антипартийно поведение" Стефан Продев и Симеон Владимиров, смелите сатирици Крум Вълков и Радой Ралин; неизвестните тогава още, но обещаващи литератори Иван Пауновски, Йордан Василев и др. Самият Акьов е освободен като завеждащ културния отдел на вестник "Работническо дело".

Изданието разчупва старите стереотипи и култовски клишета в графичното оформление и списване. То представя нови книги с поезия, белетристика и литературна критика; отделя място на творби, недопускани за печат (вестникът за пръв път след 9.IХ.1944 г. публикува стихове на поета Атанас Далчев); защитава модерни виждания за издателска дейност; отваря рубрика за млади и талантливи автори; отваря вратите и към съвременната западноевропейска литература. В редакцията се раждат обновителни идеи за художествено и жанрово многообразие, представят се творци от близкото минало, премълчавани от новата власт, и др.

Това предопределя съдбата на вестника – вестникът е забранен без скандали, чрез "тихо убийство". С аргумента „да се избегне ненужното дублиране [...], да се подобри и разшири информацията...“ вестникът е обединен със седмичника „Народна култура“. Живков отива в редакцията и лично съобщава на колектива забраната. Според запазени спомени Продев казва: “Др. Живков, най-голямата грешка е да се спре вестникът. Всеки спрян вестник остава в историята на една държава!" Стефан Продев и Йордан Василев сами набират решението на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за спирането на вестника и го поставят на първа страница на последния брой – „Съобщение“ с дебели черни букви по начина, по който са се публикували некролозите.

Независимо, че главният редактор и сътрудниците на вестника не са били подложени на физически репресии, забраната на вестника има функцията да сплаши интелигенцията, да наложи тесни рамки на допустимо журналистическо поведение.

Вестникът е орган на оформилата се най-голяма опозиционна партия след 9.09.1944 г. – партията Български земеделски народен съюз – Никола Петков. Народно земеделско знаме се противопоставя срещу посегателствата върху частната собственост. Политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, пример за каквито са и поместените в представяния брой 44 от 2 октомври 1945 материали "Жажда за законност", "Да бъдем на чисто" и други. 

Към редакцията се обръщат с писма селяни, които разказват за престъпления на властта. Част от материалите, публикувани в предложения брой, са написани в отговор на такива писма като статията на първа страница в броя: "Ние твърдим, че в България няма свобода. Ето факти и документи".
На първа страница е и фейлетонът на писателя Трифон Кунев, един от редакторите във вестника, „Ситни дребни... като камилчета”. От септември 1945 г. до юни 1946 г. Трифон Кунев публикува във вестника фейлетони, открито и саркастично разобличаващи новата власт, израз на "протести срещу оскърблението на човека и срещу отнемането на най-свещеното му достояние - свободата". През март 1946 г. той издава част от фейлетоните със същото заглавие. Прокуратурата възбужда съдебно преследване, книгата е конфискувана от органите на Държавна сигурност, а писателят е пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“, след което е затворен в Централния софийски затвор за 140 дни, без обвинение, до избирането му за депутат в 6-то ВНС.

Само в периода септември - декември 1945, вестникът е неколкократно спиран, конфискуван, отпечатван в по-малко страници. През 1946 г. вестник „Народно земеделско знаме“ е спрян временно заради „антисъветски статии“. Вестникът е забранен въз основа на Закона за допълнение на закона за печата (19. април 1946 г.).

През 1989 г. партия БЗНС „Никола Петков“ е възстановена  възстановява се и органът й „Народно земеделско знаме“. 

The card contains five cut and glued press clippings containing reports on court trials against Dušan Makavejev, the director and producer of the film “W.R.: Mysteries of the Organism”, against Lazar Stojanović, the director and producer of the film “Plastic Jesus”, and against Kosta Čavoški, then an assistant professor at Faculty of Law in Belgrade, sentenced to five months in prison with a two-year suspended sentence, on charges of criticism of the 1971 Yugoslav constitutional amendments.    

The film “W.R.: Mysteries of the Organism” from 1971 was banned in the SFRY for 15 years, although it won many awards abroad (Interfilm, international criticism in Berlin, Luis Buñuel Award in Cannes). As further described in the Miroslav Krleža Institute of Lexicography's film lexicon, Makavejev among other things ironically thematized the rigidity of the communist regime, i.e. the conservatism of supposedly advanced socialist societies. The main character Milena, a young Yugoslav communist, also represents feminist attitudes in relation to psychoanalysis and Marxism, while the film’s structure in general relies mostly on the experience of the so-called historical, especially the Soviet, avant-garde.

The film “Plastic Jesus”, directed by Lazar Stojanović, was made in that same year. The film was banned, locked away, and first shown in 1990. Its author was sentenced to prison. Besides its erotic content, the film was banned primarily because of its open criticism of Tito's cult of personality and the Yugoslav regime. This film led to  Stojanović’s as inclusion among the directors of the so-called Black Wave, a Yugoslav film movement of the 1960s and early 1970s. It was characterized by criticism of contemporary socialist society, ideology and government and their public presentation, and by realism in the presentation of everyday life versus the official socialist cultural statism which represented reality through the prism of the overall progress and prosperity of Yugoslav socialist society.     

Besides those described above, the collection also includes approximately fifty press clippings from the period 1972-1974 that are thematically linked to the crimes of enemy propaganda in artistic production, the crime of production and distribution of pornography, and the crime of impugning the reputation of the state, the highest state officials and institutions. The documents are available for research and copying.   

This covers Nikolić's account of the international bookfair in Frankfurt in 1981. The article was issued by Croatian Review in the December edition in 1981. Nikolić wrote that this was the ninth appearance of Croatian emigrant publishers at the Frankfurt fair, including Croatian Review, starting in 1973. Besides Croatian Review, other Croatian emigrant publishers also appeared: ZIRAL (Community of the Wounded Swan, Chicago-Zurich), Studia Croatica (Buenos Aires), New Croatia (London), Croatian Voice (London), Republic of Croatia (Buenos Aires), Croatische Berichte (Cologne) and Adria Verlag (Brugg). Yugoslavia was present with 52 publishers among the 86 countries of exhibitors. In comparison, he claimed that the quality of Croatian emigrant publishing was much higher than that of Yugoslav publishing. He also considered Yugoslav publishing worse than that of other East European countries, such as Hungary, Czechoslovakia and Poland.

One of the most attractive books, which caught the attention of visitors, was the book The National Question in Contemporary Europe by Franjo Tuđman. It was printed in 1981 by Nikolić’s publishing house Library of Croatian Review. That year Croatian emigrants organized a literary evening at which Nikolić recited his poetry. Emigrant publishers were subjected to particular scrutiny by the Yugoslav government, which lodged protests with the organizers because of their participation. At the same time, it posted its secret police agents at the exhibitor's booths to discover anyone from the homeland who was interested in reading émigré literature.

 

 

In the Irina Margareta Nistor Private Collection, there are ten notebooks in which are recorded the titles of all the films translated and dubbed before 1989. Basically, these constitute a sui generis inventory of her activity in connection with the translation of video cassettes. The titles of the films recorded in these notebooks respect the criterion of chronology: they are organised by days, months, and years. The entries are made in pen, ballpoint, or pencil. The owner of the notebooks mentions nostalgia as the decisive reason for her having kept them: “The notebooks in which I listed the films help me to recall exactly what I did back then.” The films translated include all possible genres, from Oscar-winners to mediocre productions, from drama to comedy, from romance to police films, from cartoons for children to action films with violent scenes that nowadays would be forbidden to minors. Their common denominator was their Western provenance and their distribution without going through the editing imposed by censorship, which would have resulted in all scenes considered problematic being cut.

Irina Margareta Nistor believes, however, that it is essential that all the translations she made before 1989 be discussed within the binomial “constraint–freedom,” which in this case was no longer defined by the censorship imposed by the communist regime, but by a self-censorship that depended on personal criteria. According to her analysis of her own translation activity, such a discussion “automatically comes round to the terms ‘constraint–freedom.’ On the video cassettes, I translated absolutely everything. Apart from the swear words – and I would like to dwell a little on those. When I was putting my voice on the video cassettes, I didn’t translate exactly how they swore in English. But this wasn’t a matter of censorship. It was a matter of upbringing. In my home, no one ever swore; my parents didn’t swear; my grandparents didn’t swear. And I couldn’t say such things either. We had political prisoners in our family. And I knew about those methods of torture – when they made them swear at their dead, their mothers, brothers, fathers, sisters. With hard swearing. And I said: ‘I don’t want my voice to turn into a torturer’s voice.’ From outside, what I’ve just told you may sound peculiar. It’s not at all. It seems to me perfectly normal to refuse to swear. No one was censoring me – as some might perhaps think. The communists swore horribly. I could have put those swear words on the video cassettes. When they got angry, they could swear like anything. And that includes the women. But I refused to do it.”