COURAGE

Свързване на колекции

Роден през 1911 г. в село Тресонче, днес в Р Македония, в семейство самоопределящо се като българи, Христо Огнянов израства в граничен район с етнически смесено население и силно напрежение между Османската империя, България, Сърбия и Гърция. След Междусъюзническата война селото е включено в състава на Сърбия. Христо Огнянов завършва начално училище (сръбско) в Тресонче, но е принуден да прекъсне образованието си и да работи като слуга на различни места в Скопие. През 1926 г. Х. Огнянов заминава за Стара Загора, където през 1932 г. завършва Народната държавна гимназия, като успоредно работи в строителството. През този период Х. Огнянов се включва в комунистически кръжоци и става член на Македонската младежка организация „Гоце Делчев“. Това е времето, когато се формира интересът му към литературата, започва да пише стихове, сътрудничи на сп. „Ехо“, „Светулка“ и др. През 1932 г. Христо Огнянов записва право и държавни стопански науки в Държавния университет в София. Чрез брат си - Борис Огнянов, завършил архитектура в Прага и Дрезден, работещ като архитект в София, активен член на Вътрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО), Христо Огнянов се приобщава към идеите на организацията.  Става член на секретариата на Съюза на Македонските младежки културно-просветни организации и на македонското студентско дружество „Вардар“.  Въпросът за принадлежността на територията, населението и историческото наследство на Македония след разпадането на Османската империя, т.нар. Македонски въпрос, съставна част от т.нар. Източен въпрос, е един от водещите по това време политически проблеми в Югоизточна Европа. След Първата Световна Война България води непоследователна политика по Македонския въпрос, колебаеща се между сближаване с Югославия и позиция на неутралитет. ВМРО под ръководството на Иван Михайлов обявява през 1930те години, че ще се бори за пълно освобождение и независимост на Македония (дотогава целта е била извоюване статут на автономна област). Дружество „Вардар“, както и ВМРО са забранени през 1934 г. след т.нар. Деветнадесетомайски преврат, когато се отменят Търновската конституция, разпуска се Народното събрание и се забраняват политическите партии и революционните организации, както и печатните им органи.

През 1936 г. Огнянов става сътрудник на доброволни начала към „Обзор. Седмичник за политика, литература и обществен живот“. Под псевдонима „Огнян“ пише фейлетони и памфлети, посветени основно на националните въпроси, обявява се против теорията за македонска нация и македонски език; публикува поезия. През 1937 г. Х. Огнянов завършва висшето си образование, започва работа като стажант-адвокат и едновременно е назначен като репортер в един от най-престижните български вестници по това време – в. „Зора“. Две години след това, през 1939 г., отпечатва първата си стихосбирка „Южни ветрове“, приета добре от литературната критика. През същата година  Огнянов е приет за спомагателен член на Дружеството на столичните журналисти и спечелва Хумболтова стипендия по международно право. Това съвпада с избухването на Втората световна война. Огнянов е изпратен като кореспондент на вестника в Берлин. Постепенно Огнянов се превръща в неформален представител на българските журналистически представители в Берлин, домът му става средище на литературни творци от Балканите. В Берлин през 1940 г. Х. Огнянов сключва брак с дългогодишната си партньорка Маргарита Христакева. През януари 1944 г. Христо и Маргарита Огнянови се пренасят в Загреб, където Огнянов по идейна убеденост става секретар на Иван Михайлов. И. Михайлов, ръководител на ВМРО е тясно свързан с немското и особено италианското разузнаване, лавира между идеите за създаване на самостоятелна или автономна македонска държава и „Македония, присъединена към България“. В Загреб Огнянов съставя втората си стихосбирка „Пътешествие. Стихотворения“. В средата на септември 1944 г., дни след установяването на новата власт в България, Христо Огнянов успява да стигне през Югославия и Унгария във Виена. В България остава съпругата му Маргарита, след няколко години неуспешни опити от страна на Огнянов да я изтегли във Австрия, те се развеждат.

ВМРО е обявена за „фашистка организация“, а нейните дейци за „врагове на народа“. След установяването на новия режим, заради участието във ВМРО и дописките за в. „Зора“ от Берлин Огнянов задочно е изключен от Дружеството на столичните журналисти и е осъден от Народния съд „заради проявена активна фашистка и прогерманска дейност“. Ранните години на т.нар. Отечественофронтовска власт (1944-1947) са период на неясна и двусмислена политика от страна на България по Македонския въпрос. Започват преговори с Йосип Броз Тито за реализиране на т.нар. Южнославянска федерация, предвиждащи създаване на „македонска нация“. Под влияние и по настояване на премиера Георги Димитров се провежда кампания на вписване на народност „македонец“ в личните документи на български граждани, въвежда се „македонски език“ в Пиринска Македония, част от НРБ. След разрива между Сталин и Тито през 1948 година, започва промяна в българските позиции; изострят се отношенията между България и Югославия, опитите за създаване на „македонска нация“ се преразглеждат като грешка, официално призната през 1962 г. Независимо от променящата се българска политика, в марксистко-ленинската историография дейността на ВМРО се представя в периода 1944–1989 година основно негативно.

В Австрия Огнянов записва право в Инсбруксия университет (успоредно продължава да работи за ВМРО) и сключва брак с оперната певица Инге Мюлер. Воден от патриотичните си възгледи, Огнянов през 1951 г. заминава за кратко за Рим на служба при Иван Михайлов, като прави изследвания в архиви и библиотеки за „македонските българи“ и записва спомените на Иван Михайлов и други дейци на македонскито освободително движение. През следващата година – 1952, е поканен от ръководителя на българския отдел към „Гласът на Америка“ в Мюнхен (Александър Димитров) за работа в радиостанцията като отговарящ за българската проблематика. През 1956 г. е изпратен на едногодишна специализация в централния офис на „Гласът на Америка“ в САЩ. Работи и към в. „Македонска трибуна“, орган на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ, както и като преподавател по български език към университета в Сиракюз. В САЩ става част от колонията българи политемигранти, развива широка публицистична и културна дейност.

През 1962 г. Огнянов подписва договор с радио „Свободна Европа“ (РСЕ) и се премества в Залцбург, Австрия. В РСЕ отговаря за прегледа на печата, коментира политически и културни събития, води рубриката „Български исторически календар“ и предавания по езикови и други въпроси. Важна авторска поредица на Огнянов е „Нов златен век на българската литература“ (1964-1965 г., 26 беседи), в която представя пълна история на българската литература от периода на 1878-1950те години. За първи път за един период от около 20 години българският радиослушател чува имена и творби на автори, подложени на организирана забрава, започнала след 9. 9. 1944 г. с публикуване на списъци на вредната литература (д-р Кръстьо Кръстев, Димитър Шишманов, Симеон Радев, Боян Пенев, Атанас Далчев и други).

Успоредно Огнянов започва серия „Българската литература под комунизма“ (154 беседи), в която дава оценка на явления, събития, критикува т.нар. Априлски пленум на БКП, прокламиращ „размразяване“ и показва фалша на партийната пропаганда. Рецензира книги, репликира статии в българския печат и изказвания по Радио „София“.

Поредицата на Огнянов „Единадесет века християнство в България“ е отличена от Асоциацията на католическите радиопредаватели в Америка [The Catholic Broadcasters Association of America]. Под общото название „Религия и атеизъм в България под комунизма“ през 1974 изнася поредица от лекции. В България активностите на Огнянов на религиозна тема се следят от властите и се определят като „подривно-пропагандна дейност“, тъй като се издига ролята на „църкви, манастири и духовници“ (Киряков 2016). 

Голямото въздействие на „вражеските“ радиостанции още през 1960те години води до създаването на специално управление за борба „срещу идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната“ (Киряков 1999: 215). Големи усилия се полагат за внедряването на агенти в редакциите. От 1970те години Огнянов работи под радиопсевдонима Борис Босилков и стига до позицията програмен редактор в културните емисии на РСЕ, което се възприема като лидер на антикомунистическите радоипредавания. През 1977 г. е пенсиониран, но продължава критичните си предавания към РСЕ.

Трудно е да се определи рецепцията на програмите в българското общество. Според статистическо изследване, проведено от властите в България през 1972 година в два окръга на страната (Бургаски и Варненски) и сред студентите в София, българските емисии на чуждите радиостанции „Свобода“ „Свободна Европа“, „Би Би Си“, „Гласът на Америка“ се радвали на голяма слушаемост – повече от 50% от учащите се, около 1/3 от всички изследвани (цит. по Киряков 1999: 214). 

Христо Огнянов играе ролята на обединяващ център на български политемигранти, работи с хора от различни поколения – състудента си Петър Увалиев (БиБиСи, Лондон), както и с пристигналите на Запад през 1970те години – Димитър Бочев, Георги Марков, Димитър Статков и други. 

През 1965 г. в дома на Христо Огнянов в Мюнхен се създава Българско академично дружество „Д-р Петър Берон“ (БАД), обединяващо български учени на Запад. Една от целите на дружеството е да се подготвят публикации, посветени на българистични проблеми, издава се поредицата „Schriftenreihe zur Bulgarienforschung”. Многобройни са организираните от дружеството конференции, посветени на критичен прочит на българската история и настояще, като през 1981 г. във връзка със стимулираните и от официалнта власт в България чествания на 1300 годишнината от създаването на българската държава, дружество „Д-р Петър Берон“ организира културни прояви и в САЩ и Канада.

В Германия Огнянов е приет за член на EXIL–P.E.N. Център на писатели в емиграция в немскоезични страни [EXIL–P.E.N. Zentrum der Schriftstellerinnen und Schriftsteller im Exil deutschsprachiger Länder].

Христо Огнянов остава до края убеден привърженик на националната идея, разбирана като приобщаване на националните духовни ценности към съкровищницата на световната култура. Издава свои стихове, както и онтология на българската лирика, в която включва български поети между двете световни войни, както и някои следдеветосептемрийски поети, чиито произведения са контра или поне коректив на официалната литература – Блага Димитрова, Константин Павлов и други. 

През втората половина на 1980те години „Желязната завеса“ става по-пропусклива, режимът се смекчава, интензивират се контактите между Изтока и Запада, редица интелектуалци от България получават възможност за пътуване на Запад. Много от тях установяват връзка с Христо Огнянов (Васил Гюзелев, Вера Мутафчиева, Петър Динеков и други). Огнянов остава една от централните фигури на българската емиграция. България посещава след политическите промени от 1989 г.  – многобройни са честванията на Огнянов. Отличен е с орден „Мадарски конник“, трети по старшинство в наградната система на Р България.

Петко Георгиев Михайлов-Огойски е роден в село Огоя на 1 ноември 1929 г. в местността Войкин дол. Произхожда от огойския род "Заяците". Учи в родното си село, гимназиално образование започва в гр. Своге, премества се в София и завършва Пета софийска мъжка гимназия през 1948 г. През 1949-1950 г. отбива военната си служба в гр. Видин, Трети бдински пехотен полк и в Учебното граничарско поделение „Тополница“, но през март 1950 г. е арестуван за разпространяване на позиви. Осъден е на 5 години затвор за “вражески стихове и заговорническа дейност”, които излежава в различни затвори (Плевенски затвор, затвор край с. Дивдядово) и в Първи и Втори обект на лагера за принудителен труд Белене на остров Персин.

След освобождаването му през 1953 г. поради изтърпяване на присъдата, смятано с трудовите дни, дослужва войнишката си служба като трудовак. Работи в селското стопанство, като общ работник и сондьор към държавни предприятия, строителен бояджия и стига до позиция „началник склад“ за бои в кооперация „Домукраса“.

През 1955 г. сключва брак с Ягода Петкова Данова-Юсова от с. Чепинци, през 1956 г. се ражда първият им син Петко; през 1959 г. – дъщеря им Мария.

Започва висше образование като задочник в Историко-философския факултет на Софийския университет и завършва семестриално. Но дипломирането му е осуетено – през 1962 г., след отказ да сътрудничи като агент-доносник на Държавна сигурност, е отново арестуван и осъден на 2 години затвор.

След излежаването в затвори на втората присъда, през 1963 г. Петко Огойски става член на Литературния кабинет към дома-музей „П. К. Яворов“ в София, впоследствие е избран за негов председател. Кабинетът е разтурен през 1970 г. след като двама от неговите членове, приятели на Огойски от затвора – Милчо Присадишки и Никола Бежански, бягат на Запад.

Като бивш политически затворник Огойски намира работа единствено в индустриални предприятия. През 1960те – 1980те години Огойски работи като бояджия, стига до позицията началник склад на боите и инструментите в ДПУ „Багра“, но и там е под непрекъснато наблюдение на Държавна сигурност.

През 1966 г. се ражда третото дете на Петко и Ягода Огойски – Христо. През свободното си време Петко Огойски провежда етнографски изследвания и записва регионален фолклор. Става член на редица организации: на Софийското регионално литературно дружество, на Съюза на регионалните краеведи, на Дружеството на краеведите в България и на Българското историческо дружество. Някои от текстовете му, критикуващи режима, са публикувани във вестници и списания под псевдоними като Мицо Гицин, Петко Мургашки, Драгослав Братски и Ярослав Персински. Домът на семейство Огойски става място за среща на опозиционни интелектуалци.

След рухването на комунистическия режим през 1989 г. Огойски е сред учредителите на възстановения Български земеделски народен съюз "Никола Петков", който влиза в Съюза на демократичните сили, основната антикомунистическа коалиция. През 1990 г. Огойски е мажоритарно избран за депутат в Седмото Велико народно събрание (10 юли 1990 г. - 2 октомври 1991 г.), което приема новата Конституция на Република България. Огойски е приет за член на Съюза на българските писатели. Избран е за главен редактор на вестник "Земеделско знаме", издание на БЗНС "Никола Петков" (1991-1993 г.)

Стихове и текстове от Петко Огойски са включени през 2013 г. в Христоматия по литература за 12 клас "Забранените писатели", съвместно издание на Център „Хана Аренд“, Център за европейски изследвания на Европейската народна партия и фондация "Конрад Аденауер".

През 2015 г. Петко Огойски, заедно с български политици (Йорданка Фандъкова – кмет на София, омбудсман Константин Пенчев), журналисти (Георги Коритаров), историци (Ивайло Знеполски, Антонина Желязкова, Валери Тодоров), писателя Георги Господинов и други обществени личности е удостоен с почетната награда на вестник Заман за "принос към обществения мир и етническото разбирателство в България" - http://zaman.bg/bg/vzamanv-vratchi-edinstvenite-nagradi-za-prinos-kam-obshtestveniya-mir/  

На Петко Огойски е посветено биографично изследване (Иванова 2012); с филм за него през 2014 г. започва документалната поредица на БНТ „Отворените досиета“ на разследващия журналист Христо Христов.

Oles Obertas was born in a family of Ukrainian dissidents Evhen and Nina Obertas. He is a philologist and the author of numerous publications on the Ukrainian dissident movement and Ukrainian samizdat, including the monograph Ukrains’kyi Samvydav: Literaturna crytyka ta publitsystyka (1960 – pochatok 1970 rokiv) (The Ukrainian Samizdat: Literary Criticism and Journalism, 1960s – early 1970s). He obtained his PhD in philology from the Shevchenko Institute of Literature, the National Academy of Sciences of Ukraine. Obertas was the first director of the Museum-Archive and Documentation Centre of Ukrainian Samvydav in Kyiv, taking the most active part in classifying and archiving Smoloskyp collections after their relocation in Ukraine. As the director of the Museum-Archive, he organized a series of international exhibitions and conferences, promoting Smoloskyp collections. In 2004, under his guidance, the Museum-Archive joined the International Samizdat Research Association (ISRA), an informal network of over twenty research institutions and archives, studying and preserving samizdat collections.

Valdur Ohakas was an Estonian artist. He studied at the State School of Industrial and Pictorial Arts in 1942–1943, but was called up into the German army in 1943. After that, in 1944–1948, he studied at Tartu State Art Institute, but he did not complete his studies there either. He and others were arrested in 1948 for being members of the Tartu Circle, and sent to a prison camp in Karaganda in Kazakhstan. He was released in 1956. Afterwards, he returned to Tartu and worked as a freelance artist. As a member of the Tartu Circle, he turned to abstract art. In 1959, he became a member of the Estonian Artists' Union.

Attila Olasz, son of Sándor Olasz, painter