COURAGE

Свързване на колекции

Милена Ангелова още като студентка по история към Югозападния университет Неофит Рилски през първата половина на 1990те години се включва активно в теренни експедиции за събиране на материали за микроисторически изследвания. Докторската ѝ дисертация, посветена на програмата „Образцово село“ (2004), задава една от основните тематични области, в които развива изследователските си интереси – модернизационни проекти, история на социалната работа, социални болести, обществено здраве и обществено подпомагане.

Значими изследвания има в областта на политиките на паметта, на опитите за контролиране и направляване на паметта от комунистическия режим.

С усет към историческия детайл и чувствителност към „гласа“ на пренебрегвани от официалната история групи, М. Ангелова активно участва в разнообразните дейности на Балканското общество за автобиографистика и социално общуване (БОАСО) и обогатява архива-колекция, участва в редица проекти от регионален, национален и международен мащаб („Дигитални архиви“ – научно- информационен комплекс, „Места на споделената памет – дигитална карта на паметници“ - проекти към Фонд "Научин изследвания" (ФНИ)към МОН; „To Come Out of the Shadow” Supporting the Social Integration of People Threatened with Marginalisation Caused by Their Nationality (2011–2013, Програма „Грюндвиг“); “Politics of Memory Cultures of the Russian-Ottoman War 1877-1878: From Divergence to Dialogue“ – проект по 7-ма рамкова програма „Мария Кюри“ (2012-2016, FP7-PEOPLE-2011-IRSES Marie Curie Action "International Research Staff Exchange Scheme"); „Knowledge Exchange and Academic Cultures in the Humanities: Europe and the Black Sea Region, late 18th – 21st Centuries“ (2017-2020, Horizon2020 Marie Skłodowska-Curie RISE (= Research and Innovation Staff Exchange) и др.

Като член и на Мултимедиен център по компютърна архивистика, дигитални архиви и история на местното самоуправление, на Международния университетски семинар за балканистични изследвания и специализации допринася за утвърждаването им като научни и образователни центрове, като дискусионни средища, които чрез множество изложби, лекции, срещи обновяват преподаването по история и задълбочават обществените дебати върху близкото минало.

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в с. Хадърча (тогава – в Османската империя, днес с. Николаевка), Варненско. Основно образование получава в родното си село. След създаването на Княжество България завършва Варненската мъжка гимназия (1884), където изучава нотно пеене и цигулка отначало при Тодор Шишков (1833–1896), след това при чеха Винсенс Фалтис (1856–1951). През 1885–1887 Петър Дънов продължава образованието си в Богословския отдел на Американското Методистко Научно-богословско училище в Свищов. Завършил с „Атестат“, Петър Дънов получава права на методистки проповедник. Мисията изпраща Петър Дънов в село Хотанца, Русенско за проповедник и учител в Евангелското съботно училище, където той работи като първи евангелски учител и евангелски проповедник през учебната 1887/1888 г. 

От 1888 г. до 1892 г. Петър Дънов следва в Семинарията „Дрю” в град Медисън, щата Ню Джърси. След това Петър Дънов се записва в Богословския факултет на Бостънския университет и през 1893 г. се дипломира (тема “The migration of the Teutonic Tribes and their inversion to the Christianity” [Миграция и християнизиране на германските племена]. През следващата академична година 1893/1894 г. се записва за редовен студент в Медицинския факултет на Бостънския университет. През цялото време на следването си в Америка Петър Дънов музицира, има солови концертни изяви в методистки църкви.

В началото на 1895 г. Петър Дънов се връща в България, установява се във Варна и започва широка просветителска и обществена дейност. През 1897 г. Петър Дънов заедно с д-р Георги Миркович, Анастасия д-р Желязкова, Васил Р. Козлов и други духовни съидейници слагат началото на „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, по-късно назовано „Синархическа Верига”. Обществото провежда ежегодни срещи на различни места в страната – градове, планински местности. От началото на ХХ век до Балканската война Петър Дънов прави обиколки из България, изнася публични сказки, предимно по широко разпространената по това време в световен план френология, и прави антропометрични измервания. Петър Дънов е отлъчен от православната църква с обвинения в сектантство и окултизъм (1922 г.)

През 1913 г. Петър Дънов започва изнасяне на неделни беседи, обединени в цикли (напр. цикъл Сила и Живот), в които излага основните принципи на Новото учение на Бялото Братство. Лекциите се стенографират и дешифрират от негови ученици. Титулуването на Петър Дънов  „Учителя“ е записано за първи път в протоколите на годишната среща-събор през 1914 г. Обръщението към него  „Учителю“ остава до края на жизнения му път.

През 1917–1918 г. по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов интернира Петър Дънов във Варна под предлог, че разколебава духа на войниците. Завръща се в София в началото на м. юни 1918 г. при смяната на кабинета.

През 1921 г. Учителя Петър Дънов за първи път извежда свои ученици да посрещнат изгрева на слънцето на най-високата точка на Софийско поле, в местността „Баучер”, и я кръщава „Изгрев“. През следващата година Петър Дънов слага началото на духовната Школа на Бялото Братство. Открива я едновременно с два класа: Специален (Младежки) клас и Общ клас. В Школата теоретичните знания са съчетани с духовни практики, с методи за самоусъвършенстване, с упражнения за развиване на тялото, ума и контрол на емоциите. През лятото на 1926 г. Съборът на Бялото Братство за първи път е на Изгрева. Присъстват над 1450 души. През юли 1927 г. в „Изгрева“ е завършен салон по проект на инженер Руси Николов, в който Петър Дънов изнася лекции и беседи. Лекционният курс на Школата продължава 22 години - до смъртта на Петър Дънов през декември 1944 г. 

През януари 1944 г., след бомбардировка над София, заедно с група братя и сестри от София, Петър Дънов отива да живее временно в с. Мърчаево. В края на месец декември на 1944 г. Петър Дънов завършва земния си път в дома си в „Изгрева“. 

Петър Дънов е погребан в градината на „Изгрева“, която от 1997 г. получава статут Паметник на културата.

Вилдане Динч (Алиева) е родена през 1978 г. в град Ардино, област Кърджали, България. През юли 1989 г., на 11-годишна възраст, се премества със семейството си от България в Турция, където завършва средното си образование. Вилдане разказва: “В социалистическа България семейството ми живееше като обикновени хора, те не бяха политически активни, но в същото време семейството ми не прие доброволно процеса на принудителна българизация през 80-те години на миналия век. Спомням си как нашите турски имена бяха променени на български. Въвеждането на име-цид (известно като “насилствено промяна на имената”) се случи през декември 1984 г. След въвеждането на име-цид, членовете на семейството ми не използваха български имена, когато общуваха в семеен кръг. Но бяха задължени да ги използват при досега си с длъжностни лица. Семейството ми не беше политически активно. Нямаме официални документи, които да посочват причината за експулсирането ни от България. Семейството ми мислеше, че бяхме изгонени от България най-вече заради поведението на дядо ми. В социалистическа България дядо ми говореше публично как ‘не иска да живее в България поради репресиите и как иска да отиде в Турция’. Мисля, че това поведение на дядо ми не беше дълбоко политическо, а мотивирано от ежедневните грижи. Разбира се, от друга страна, всички ежедневни убеждения в това време имат политически конотации и контекст.

Семейството ми беше експулсирано от страната по време на етническото прочистване през лятото на 1989 г. В дискурса на комунистическата партия този процес се нарича “Възродителен процес” и “Голяма екскурзия”. На 11 януари 2012 г. българският парламент определя процеса като етническо прочистване. Спомням си, че дядо ми казваше: ‘Искам внуците ми да говорят свободно на турски по улиците и в училищата’.

Моите основни мотиви за колекция от този вид са следните: Преди всичко, колекциите относно източноевропейските социалистически режими обикновено не включват опита на малцинствата, особено турския опит през социализма. Това, според мен, е пропуск в разбирането на нашето социалистическо минало. За да разберем по-добре близкото социалистическо минало, трябва да включим различни погледи и опити. На второ място, такива колекции могат да допринесат за преодоляването на последиците от дискриминационните актове, извършени в социалистическата епоха, например някои ефекти от процеса на име-цид.

Аз не съм член на организация или партия, заемам само длъжността преподавателка в университета Улудаг, факултет по изкуства и науки, катедра “Социология”.

Вилдане Динч (Алиева) обяснява отношението си към “културната опозиция” по следния начин: “Културна опозиция означава опозиция, която се определя от ценности, противоречащи на доминиращите културни ценности на съответната социална система. Културната опозиция може да бъде осъзната или неосъзната. Може да се каже, че основният субект на културната опозиция е човекът, мъж или жена, от ежедневието. Културните дисиденти умишлено или не реагират и се противопоставят чрез цялостното си поведение. Например, да се говори на майчин език, в някои случаи дори само да се познава и да се уважава майчиния език, без да се говори, има символично значение. Други форми на противопоставяне са да носиш определени дрехи, да използваш определени фрази или просто да мислиш и да имаш емоции срещу доминиращата социално-политическа система и т.н.

Българският комунистически режим, подобно на други източноевропейски социалистически режими, е налаган отгоре. Социалистическата власт първоначално провежда политика на приобщаване на малцинствата. След първия период обаче рестриктивните и репресивни мерки на режима нарастват. В социалистическа България опозицията и дисидентите идват от различни идеологически среди (например: либерализъм, различни разбирания за социализма и т.н.) и от различни етнически и религиозни групи (например: турци, цигани, помаци, евреи и др.). Семейството ми не беше пряко и активно политически част от културната опозиция. Но те не приеха доброволно репресиите през 1980те години. Мога да кажа, че моето семейство е по-скоро жертва на репресиите при посегателството над имената и етническото прочистване, отколкото част от непосредствената опозиция.”

Артум Динч участва заедно с Вилдане Динч (Алиева) в проекта "Свидетели на етноцида, имецида, етническа дискриминация и етническо прочистване в социалистическа България: проект за устна история" [на турски: "Sosyalist Bulgaristan'da Etnik-Kırım, Ad-Kırımı, Etnik Ayrımcılık ve Etnik Temizliğin Tanıkları: Bir Sözlü Tarih Projesi"] към университета Улудаг. Проектът е подкрепен от университета (2012-2014 г.) с предоставяне на компютър и камера, но не получава допълнително финансиране. След края на проекта Вилдане и Артум Динч продължават да записват житейски разкази. Изследователите събират над сто видеозаписа. Изследователите-собственици на колекцията имат амбицията да продължат да развиват своята колекция, да я включват в по-широки международни мрежи, позволяващи сравнение на перспективите на хора, живяли в различни социалистически държави.

Георги Елдъров е роден в ямболското село Топузларе през 1926 г. [1] в семейство, родствено на цариградския архиепископ Михаил Миров, последния глава на българските католици от източен обред (униати) в Македония и Одринска Тракия. Началното си образование звършва в родното си място. Продължава основното си образование в пловдивското село Секирово.

На 12-годишна възраст заминава да учи в малката семинария на манастира „Сакро-Конвенто” в италианския град Асизи. Заедно с другите семинаристи от България активно изучава български език и история.

През 1947 г. завършва Класическия лицей на Философско-теологическия колеж на манастира в Асизи. След това от 1947 до 1952 г. изучава теология в Папския богословски факултет по теология „Сан Бонавентура” в Рим. Прави няколко специализации в сферата на богословието и се подготвя задълбочено в изучаването на източния църковен обряд в Папския колеж „Русикум“, по който практикува католическата униатска църква в България - завършва магистратура по теология, доктор по теология през 1954 г. и доктор по източно църковни науки през 1957 г.

Дългогодишен преподавател е в няколко италиански и европейски университета, чел е лекции в САЩ. Ръководи българската секция на Радио Ватикана повече от 20 години (1966 – 1991). От 1974 г. Елдъров е издател на емигрантското сп. „Вяра и просвета“.

През 1981 г. създава в Рим Българския католически книжовен архив „Абагар“, наречен така по името на първата печатна книга на български език, издадена от католическия епископ Филип Станиславов в Рим през 1651 година и издава католическия вестник „Абагар“. Архивът съхранява редки библиографски издания на български език и лични фондове на заслужили българи, живели извън България, но тясно свързани с нейната история и култура. Контактите му с български политически емигранти като Христо Огнянов и изграждането на „Абагар“ определят голямата роля на Г. Елдъров в културния живот на българската диаспора.

Монсиньор проф. Георги Елдъров е първият шарже д'афер на Ватикана в София през 1991 г. веднага след възстановяване на дипломатическите отношения на Р България със Светия Престол. След 1993 г. проф. Елдъров сътрудничи на Държавната агенция за българите в чужбина.

Българският книжовен архив „Абагар“ е преместен в България през 1997 г. Фондация „Абагар“, създадена по онова време, се грижи за архива. Година след смъртта на проф. Елдъров жена в София е арестувана, че търгува нелегално с ценности от архива, съдбата на архивните материали след това е неизвестна.

За повече информация: https://bg.wikipedia.org/wiki/Георги_Елдъров

https://bg.wikipedia.org/wiki/Български_католически_книжовен_архив_„Абагар“