Based on the materials from her collection, Alenka Puhar published the book Peticije, pisma in tihotapski časi (Petitions, Letters and a Time of Smuggling) in Maribor in 1985. The book was based on her experience of participation in the petition for the abolition of the death penalty in Yugoslavia, which was conducted at the end of 1983. A group of citizens, including Alenka Puhar, sent the petition to various institutions, including the Assembly of the Socialist Federal Republic of Yugoslavia. The petition was not successful because the death penalty was abolished only in 1989, but it paved the way for new civil society campaigns in Slovenia, which had their peak in the Slovenian spring at the end of the 1980s, and in the collapse of the communist regime followed by the establishment of the independent Republic of Slovenia.

The book was first published in 1985 and it had two reprints in 2005 and 2009.

Снимка от личния архив на Сюлейман Казимов Саадетинов (Süleyman Kazımov Saadettinov), показана и дадена за сканиране по време на интервю през март 2010 г. Сюлейман е отдясно на снимката, клекнал, с мустаци.

Сюлейман Казимов Саадетинов е роден на 9 април 1951 г. в село Башево, област Кърджали. Работил е като машинен инженер. По време на "Възродителния процес" при кампанията за принудителна промяна на имената през декември 1984 г. Сюлейман Казимов Саадетинов отказва да промени турските си имена с български. Съпротивата му е мирна – участва в малък мирен протест. Но заради тази съпротива, Сюлейман е арестуван и изпратен в затвор, а след това – в лагера за принудителен труд в Белене на остров Персин на р. Дунав. След около една година престой в лагера е освободен, като му е наложен изпитателен срок. През лятото на 1989 г., няколко месеца преди рухването на социалистическия режим, Сюлейман Казимов Саадетинов е експулсиран със семейството си от България. Семейството намира убежище в Турция, живеят в Бурса. Сюлейман има двойно гражданство - българско и турско.

Според разказа на Сюлейман, снимката е била тайно направена/заснета в момент, когато лагеруващите са изведени да работят извън лагера. Сюлейман и приятелите му виждат фотограф, правещ снимки на обикновени работници и го молят да направи снимка и на тях. Неизвестният фотограф заснема тайно от охраната групата затворници и след една седмица им занася проявената снимка. При освобождаването от лагера Сюлейман успява да изнесе снимката.

Според свидетелски показания това е единствената снимка от 1985-1986 г. на затворници от лагера за принудителен труд в Белене.

Invitation and program schedule for the IHF Cultural Symposium, Budapest 15–18 October 1985

Although the plans and practical preparations for the alternative programs of the Budapest Cultural Forum 1985 had been started more than a year earlier, it was this invitation letter and program schedule sent to all Western participants by the International Helsinki Federation from its Vienna Office, an invitation signed by Chairman  Karl Joachim Schwarzenberg on 1 September 1985, that proved the success of devoted efforts made by the IHF staff to organize a three-day East-West Cultural Symposium in Budapest in parallel with the official opening session of the CSCE European Conference.

The main subjects of the alternative forum were much more challenging. They included “Writers and their Integrity” and “The Future of European Culture,” and they offered a good opportunity for free and stimulating exchange of ideas for participants from both East and West. The list of authors invited seemed quite imposing, as it included prominent figures such as György Konrád, Susan Sontag, Per Wἃstberg, Hans Magnus Enzensberger, Derek Walcott, Timothy Garton Ash, Alain Finkelkraut, Danilo Kis, Jirzi Grusa, Ed Doctorow, and Amos Oz. This forum was perhaps the first chance since 1945 for writers from both East and West to enter free public debates on sensitive cultural and political issues such as exile, censorship, self-censorship, the role of national identity in literature, the rights of minorities, the right to history, or the basic question of whether European culture is separate from world culture. And is European culture really one indivisible culture? These questions and issues represented an utterly new approach which regarded cultural freedom as a vitally important and integral part of the overall realm of human rights.    

How did the Budapest “Cultural Counter-Forum” manage to implement the promising plans made by the IHF? Not quite as was expected. Apart from Hungarians, no other participants from Eastern Bloc countries could attend the symposium, either because they could not get passports or because of the were forced to live under police surveillance or under house arrest, or they had been interned or jailed, like many Russian, Polish, Czech, Slovak, and Romanian writers at the time. They were partly represented by some Western writers with Eastern origins, e.g. Jirzi Grusa, Danilo Kis, and Amos Oz, and Timothy Garton Ash, who came from Warsaw to Budapest, spoke for the Polish writers who at the time were still suffering from the harsh measures of martial law. Things were similar in the case of writers who belonged to ethnic minorities. Hungarian participants, like poet Sándor Csoóri and philosopher Gáspár Miklós Tamás, spoke on their behalf, as did two of the most harassed writers and samizdat makers, Géza Szőcs, who was originally from Cluj / Kolozsvár / Klausenburg, and Miklós Duray from Bratislava / Pozsony / Pressburg. Szőcs and Duray addressed open letters to the participants in the Counter-Forum

The Irina Margareta Nistor Private Collection includes a series of written documents, together with a few dozen VHS video cassettes preserving a small part of the Western films that were introduced clandestinely into Romania between 1985 and 1989, to be translated and dubbed and then distributed on video cassettes (semi)clandestinely. This collection epitomises a popular culture phenomenon without any equivalent in Eastern Europe, which emerged in Romania as a reaction to the reduction of the official programme broadcast on television channels to just two hours per day and to news broadcasts about the activity of Nicolae Ceauşescu and the leadership of the Romanian Communist Party.

‘Aldona Liobytė. Smiling Resistance' was the title of one of the first books about the writer, publicist and interpreter Aldona Liobytė. Being a very active person with a strong sense of humour, Liobytė initiated and led informal networks among the Lithuanian intelligentsia. She kept up social ties and correspondence with many artists, discussing and making suggestions about creative work and everyday life, as well as supporting the ideas of the younger generation of artists. Through her personal ties and networks, she expressed an outlook (usually in the form of humour, irony or sarcasm) that had a sense of the existence beyond official Soviet ideology. While she was forced to leave her job at the Literary Fiction publishers because of her un-Soviet attitudes, she continued to work in the cultural sphere, writing for children and the younger generation. Translating from other languages was also an important activity and a reliable source of income for Liobytė's family . The collection consists of the papers of Aldona Liobytė, which are split between the Maironis Lithuanian Literature Museum and Liobytė’s daughter Gintarė Paškevičiūtė-Breivienė.

After Ivan Aralica had been granted the Vjesnik literary Ivan Goran Kovačić Award for literature, members of the Zadar branch of SUBNOR condemned this act. This was first commented by the local weekly Narodni list in a lead under headline “Vigilance fell asleep” written by the editor-in-chief Dane Vučenović. In the article, the frequency of attacks on self-management socialism is mentioned and the attempts of “defeated groups from the era of the so-called ‘massive movement in Croatia’.” Vučenović stressed that in that period the opponents of socialism increasingly came out openly in many centres, and so in Zadar, where the writer Ivan Aralica lives, the winner of the Ivan Goran Kovačić Award for the novel The Souls of Slaves (1984). He agreed with the SUBNOR Zadar branch, which criticized the Vjesnik jury for giving the award to a writer whose profile was inadequate because of his participation in the Croatian Spring in Zadar. “We think that such an attitude of the Zadar veterans has a positive significance, and that in the process of giving awards, the political profiles of candidates should be taken into account, at least when special awards are at stake,” Dane Vučenović concluded, indirectly pleading for interventionism in the assessment of literary works.

Ivan Aralica himself stated in his letter of 26 July 1985 to Zlatko Crnković that this lead was an overture for the attacks on him: “It has been a long time since I wanted to write to you, ever since I came to Zagreb at the beginning of July, because right on the eve of my departure from Zadar the campaign against me started with the lead in Narodni list (Aralica and Crnković 1998, 123).

The Dziekanka Workshop was the space of intersection of many domains: visual arts, theatre, music, philosophy. Among music groups that gave concerts in Dziekanka, one might mention punk bands TZN Xenna and Dezerter, intuitive Ossian, and ephemeral projects set by Krzysztof Knittel, Marcin Krzyżanowski, Mieczysław Litwiński, Andrzej Przybielski, and other avant-garde musicians. Familja Radio Warszawa was related with Dziekanka as well. The group was established by Jerzy Caryk, Kuba Pajewski, and Libero Petrič with the participation of many other musicians, artists, and actors. The group combined musical improvisation with electronic experiments and joyful atmosphere while their performances were enriched with elements of theatre and astonishing scenographies. The photography made by Tomasz Sikorski presented the installation-environment created by Familja Radio Warszawa in Dziekanka, December 28-31, 1985.

Secret report of the Hungarian State Security Service, 16 October 1985

The state security services of communist Hungary began to follow the preparations underway for the Counter-Forum Budapest 18 months earlier, i.e. as early as March 1984, by gathering regular information and agent reports on the informal meetings of IHF representatives and some Hungarian dissident intellectuals in Budapest. By the opening of the official CSCE Cultural Forum in mid-October 1985, the entire staff of the Hungarian secret police had been mobilized with the main task of preventing any potential conflict or open scandal before, after, or during the six-week-long prestigious East-West diplomatic conference, as a “top secret” daily information report dated 16 October 1985 (just one day after the grand opening of the CSCE Conference) clearly proves. It seems to be a telling sign of flurry and an excess of caution or paranoia that on that day this was the second report submitted by the secret service on the same subject: reporting on all suspicious signs and information concerning the efforts of the IHF to find public places: restaurants, conference rooms in downtown Budapest for the use of the Counter Forum. This brief report, which contained both false and misleading information, also illustrates the incompetence of the Hungarian secret police, as they do not seem to have been aware of the latest news, according to which the Counter-Forum had been refused permission to hold its session in a public place a day before and so was hosted by Hungarian dissident poet István Eörsi and film director András Jeles, who offered their private residences for the sessions.   

Зиятин Нуриев е роден в село Мост, община Кърджали (1955). Завършва Казанлъшката художествена гимназия, след това следва в Националната художествена академия в София, специалност живопис, като през втората година се прехвърля скулптура при проф. Илия Илиев. Художествената академия завършва в София през 1982 г. Първоначално работи в базалт, един от най-твърдите материали. Предпочитаните му теми са фигурата и портретът. Извежда човешката фигура до абстрактна форма, използвайки различни материали – мрамор, бронз, дърво, керамика. Още първите му участия в национални изложби са забелязани - през 1985 г. на Националната младежка изложба получава наградата на Съюза на българските художници (СБХ), а две години по-късно - и годишната награда за скулптура на Съюза на художниците. Негови произведения са откупени от НХГ, СГХГ и от други водещи галерии в страната.

По време на т.нар. Възродителен процес (опит на Българската комунистическа партия за насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари, роми), Зиятин Нуриев е прекръстен с името Златин Норев. Възродителният процес започва в началото на 1970те г. и продължава до края на държавния социализъм. Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия. Асимилационната политика на социалистическата власт предизвиква вълна от съпротивителни действия, която изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим. До 1990 г. Зиятин Нуриев работи в България, след това се премества в Истанбул.

Запитван често дали се чувства огорчен от България заради "възродителния процес" и смяната на имената, Зиятин Нуриев отговаря: "Към държавата се чувствах огорчен, но не като население, а като управа да кажем. Как мога да се огорча и обидя от мои приятели, познати, комшии, те нямат никаква вина. Те бяха повече учудени и стреснати от нас. Защото ние все пак бяхме по някакъв начин подготвени преди това. Нещо ни се подсказваше. Докато аз помня много хора, колеги и приятели, които буквално се разплакаха. Но това са неща други – етнически принадлежности, това, онова - за мен не е проблем. Това е друга история. Ако ме попитате дали съм обиден или огорчен от България – не, категорично не. Защото България е моя родина. Радвам се, че на изложбата снощи не ме оставиха сам. [...] Аз не съм патриот – нито български, нито турски. (Джамбазов 2016) 

„Промените в България през 90-те години създадоха условия, благодарение на които заминах за мегаполиса [Истанбул – A.K.] Но не бях го планирал. Не исках да си тръгвам от собствената си страна. Спомнете си лудостта от 1989-та, когато много хора бяха изгонени или принудени да напуснат родината. Не че не исках да видя широкия свят и да поживея в него, но не приемах да стане по този начин. Затова в Истанбул пристигнах не като изселник, а като обикновен турист (1990). Беше лято и с мой приятел тръгнахме из музеите. Вървяхме по булевард "Истиклял", а после влязохме в търговски център за текстил и мода. Веднага ни лъхнаха лукс и блясък, озонирани с невероятни аромати. Представих се на уредничката и показах диплянката си. Оказа се, че сме попаднали във Вакко ("Vakko")  - верига магазини с галерии в най-големите турски градове - Истанбул, Анкара, Измир... Първата ми изложба в Турция беше във Вакко("Vakko") Анкара през 1991 г. Същата година ме поканиха на преподавателска работа във Факултета по изящни изкуства на Университета "Мармара". Там вече  16 години водя ателието по каменоделство, което всъщност основах. […] Помните ли възродителния процес?- Всички трябва да го помнят, за да не се повтори подобна дивотия. Но аз трябва и да го забравя - заради отношенията си с моите приятели, съграждани, сънародници “ (Джесур 2006)  

Зиятин Нуриев има участия в международни симпозиуми и изложби в Полша, Турция, Япония, Канарските острови и др. Той не прекъсва връзката си с България, прави изложби в Бургас (галерия „Пролет“, 2006), Варна (Галерия 8, 2014), Пловдив (галерия „Резонанс“, 2015), Кърджали и София (2016). Негови пластики могат да се видят в редица български градове.

Склуптурата „Прозорец“ е създадена през 1985 г. – година, през която кампанията за масова смяна на арабско-турските имена с български е в разгара си, като в нея са ангажирани всички структури на администрацията, репресивния апарат и казионните организации на тоталитарния режим -само за два месеца са преименувани над 800 хиляди души. Асимилационната политика на социалистическата власт предизвиква вълна от съпротивителни действия, която изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим. Зиятин Нуриев изразява протеста си в скулптурите си. Независимо от сходството в материал и техника между „Прозорец“ и по-ранни творби (Сън, 1982; Бяла светлина, 1983; Глава, 1984), разликата в посланието на скулпурата е значително: „Раната от непоносимо насилие е изсечена в тази склуптура, рана, нанесена върху нравствеността на личността, на рода, на обществото. Прозорецът на Зиятин Нуриев ни предоставя възможността и невъзможността да се докоснем до това, което никога няма да преживеем. Възможността – защото е извадил на повърхността айсберга на болката, невъзможността – защото е заключил всички външни изразители на болка.Липсват очите.Липсват устните.На мястото на очите, от лъкатушешия ръб по линията на клепачите, в зависимост от светлината, хвърлените сенки могат да извикат погледа на скръбта, обърнат навътре, от който се изплъзва с шепот въздишка.На мястото на устните по ръба на срещата на двете половини на лицето преминава стаеният вопъл, червената вертикала на мълчанието.

Зиятин избира за пръв и може би за последен път бюста, най-употребената матрица за героизация на личността. Лишава своя герой от видимите белези на индивидуалност, но го дарява с пластична уникалност – отнема от темето, удължава черепа, сплесква тялото, маркира носа, насича обемите с остри ръбове. Включва сключените ръце, които подчертават и геометрията на формите, и деликатността на детайлите. На пръвв поглед пластиката изглежда измамно крехка, но носи могъщата твърдост на базалта. Различието на фактурите на базалта носи различие на нюансите на сивото. Това е особено изтъкнато в мястото на очите, плетеницата от тъмни и светли петна преминава от областта на очите през слепоочията и достига тила на главата. Скръбта е преобразена в просветление. Нюансите на сивото не са били достатъчни и Зиятин рисува с тухленочервена, ранява избрани ръбове или места от главата и тялото. Прозорецът е зазидан за тези, които наблюдават, и зейнал за тези, които могат да съпреживеят.“ (Илиев 2011: 34-35).

This was the very first album created by the artist Lóránt Méhes from the photos accumulating in his box, incorporating the best photos from his collection. In this sense it differs from the rest of the compilations, which are all arranged in chronological order (these photos are featured exclusively here and are missing from those other chronologies).

In the last decades of Romanian communism, queues for various foodstuffs or common consumer goods were an everyday sight. Images of queues are common to all the former communist countries in Central and Eastern Europe. However Andrei Pandele’s photographs are different because they illustrate a period of decay and degradation of human life that was unparalleled in the Soviet bloc. They show the absurdity of the arbitrary measures taken by the Ceaușescu regime, which reintroduced food rationing on the pretext of so-called “rational nutrition.” The severe shortage of food products was the direct result of the decision to be able to pay off Romania’s foreign debt and so become less dependent on the West, thus implicitly being under less pressure to release dissidents who had been arrested for the crime of criticising the regime’s policies. Andrei Pandele’s photographs are impressive because they show not only a dark and dirty Bucharest with interminable queues, but also people completely without hope. “It took me years to notice what I wasn’t interesting in noticing. People look, and as a rule, they only see what interests them. It’s absolutely natural. It was a question of practice, of education of the eye, to which, I must acknowledge, my architectural training had also contributed. Why do I say this? Because I was not, at first, in real time, conscious of exactly what I was photographing. Some places, their hidden, grave symbolism, I myself discovered long after I had taken the pictures. Often we see what we are able to see…,” says Andrei Pandele, with regard to what he calls a “rabid abnormality.” In this connection, he mentions that: “in my photographs of everyday life during communism, implicit, but visible when you look carefully at the photographs, is the abnormality that is/was represented by the small details. Buckets of cheese on the pavement. Or shopping backs lined up on the pavement, empty bags. Or bottles of milk frozen in the street. And many other things. It was, as I say, a rabid abnormality.”