COURAGE

Свързване на колекции

Урокът ще допринесе за усъвършенстване на следните умения: критичност; задълбочени познания; основни познания, свързани с механизма на филмовата цензура през социалистическия период и с причините за забраните.

Същност на цензурата

След Втората световна война цензурата се превръща в основно средство за поддържане на тоталитарните режими, които се установяват в Централна и Източна Европа. Неговата цел е да ограничи и филтрира достъпната за широката публика информация. Механизмът оперира по сходен начин във всяка една от държавите от Източния блок: комисия под директния контрол на комунистическата партия изпълнява функциите на цензура, въпреки че самият термин „цензура“ не се употребява. Действителното осъществяване на цензурата и нейният обхват варират в зависимост от времето и държавата; въпреки че тя може да бъде временно смекчена или засилена в зависимост от политическите промени, нейната същност и цели остават непроменени.

Въпреки че през социалистическия период всички сфери на изкуството страдат под ударите на цензурата, филмовата индустрия е сред най-засегнатите. Филмовите компании са национализирани, а филмовите дейци са поставени под контрола на държавната културна политика. В повечето страни откритата насилствена репресия не е широко разпространена, но множество критични или опозиционни интелектуалци и хора на изкуството са изолирани и заклеймени като предатели. Хората на изкуството се научават как да завоалират своите послания, за да избегнат цензурата; критиката към системата във филмите им не е директна, а по-скоро скрита между редовете. Много често тези филми представят исторически събития, които загатват паралели със съвременността; това създава трудности пред цензуриращите, но наблюдателните зрители успяват да направят връзката. Така чрез кодиран език тези филми могат предпазливо да критикуват режима. Действието във филма на Миклош Анчо „Без надежда“ („Szegénylegények“)  от 1965 г. се развива в периода след Унгарската революция и война за независимост от 1848 – 1849 г., но той представя манипулативната природа на диктатурата. Третирайки темата за разпитите, заплахите и осъждането, филмът прави очевидна алюзия с Унгарската революция от 1956 г. и епохата на Кадар. Както епохата на Александър Бах в Хабсбургската империя след 1849 г., така и тази на Кадар след 1956 г. са примери за т.нар. „мека диктатура“, характеризираща се със сложни и водени от желание за мъст техники на упражняване на власт и с подкрепа основно от военната и неофициална система.

Дисидентските източноевропейски филми не веднъж получават престижни награди на международни фестивали. Филмът на Анджей Вайда „Човекът от желязо“ („Czlowiek z zelaza“, 1981 г.), който разказва за зараждането на движение „Солидарност“, печели „Златна палма“ на фестивала в Кан. Филмът „Игуменката Йоанна“ („Matka Joanna od aniolow“, 1961 г.) на Йежи Кавалерович печели наградата на журито в Кан със своята история за екзорсизма през средновековието. Ференц Коша печели награда в Кан за най-добър режисьор за филма си „Десет хиляди дни“ („Tízezer nap“), който проследява съдбата на двама мъже, едно унгарско село и неговите жители за период от тридесет години. Иржи Менцел и филмът му от 1967 г. „Строго охранявани влакове“ („Ostře sledované vlaky“) разказва гротесковата история на забравените мъже, работещи на една железопътна гара по време на Втората световна война.

Филмът на Роман Полански „Нож във водата“ („Nóz w wodzie“) от 1962 г., който представлява вълнуващ трилър със само трима персонажи, разиграващ се на една платноходка, напълно изолирана от външния свят, е номиниран за „Оскар“. Милош Форман е номиниран за „Оскар“ през 1968 г. за „Пожар, момичето ми“ („Hoří, má panenko“); филмът разказва за малък провинциален бал на пожарникари, който се превръща в трагикомичен провал. Ищван Сабо е номиниран няколко пъти за наградата „Оскар“, която най-накрая печели през 1981 г. за „Мефисто“; филмът разказва за взаимоотношенията на един актьор с властите в Германия през 30-те години на ХХ век.

Опозиционната дейност и критиката обаче имат своите граници. Властите не толерират легитимността на социализма да бъде поставяна под съмнение и обрисуването на престъпленията на сталинизма остава невъзможно за дълго време. Не е препоръчително да се критикува Съветският съюз, да се възхваляват провалилите се революции или да се осъжда интервенцията. Социалистическата цензура често е безмилостна към еротизма, т.нар. „отклонения“ от нормата или това, което властите възприемат като отклонение – напр. ЛГБТ.

Филмовата критика е по-сурова в Съветския съюз, Румъния и България, отколкото в Унгария и Югославия. Ето защо хората на изкуството в първите три страни са поставени пред много по-строги ограничения. В Югославия, Чехословакия и Унгария артистите имат по-голяма свобода, въпреки че периодично ограниченията се затягат, най-вече вследствие на извънредни политически събития –  напр. Пражката пролет или Полския март 1968 г.

Съветският съюз

Владимир Илич Ленин (1870 – 1924 г.) смята филма за най-важната форма на социалистическото изкуство (т.е. най-ефективна за пропагандни цели). Авторитарният контрол над филмите в Съветския съюз остава стриктен до края на 80-те години на ХХ век. Филмите могат да използват език, който е предварително (или впоследствие) одобрен от цензурата, а самите филмови дейци трябва да се нагодят спрямо очакванията на цензурата. Разчупването на табутата има сериозни последствия и може да доведе до изгнание или арест.

Един от най-великите съветски филмови режисьори, Сергей Айзенщайн, който е убеден комунист, е принуден многократно да се самокритикува публично. Андрей Тарковски също е подложен на сурови рестрикции. През 60-те и 70-те години на ХХ век неговите сценарии са постоянно отхвърляни, снимачният процес е често нарушаван, а филмите му са остро критикувани. В края на краищата Тарковски емигрира от Съветския съюз през 1984 г.

Михаил Калик, представител на съветския ню уейв, който е изпратен в Гулаг, заснема кратка еротична сцена във филма си „Човек следва слънцето“ („Chelovek idet za solntsem“, 1961 г.), която не е одобрена от Хрушчов, първия човек в партията и Съветския съюз. Впоследствие не само този филм е забранен, но и следващите два филма на режисьора са свалени от екран.

„Съветското“ аматьорско кино се радва на по-голяма свобода в сравнение с официалните филми и може да си позволи по-големи отклонения от установените изисквания и идеология. Един от неговите най-бележити представители е литовският рок певец и филмов деец Артурас Барисас-Барас (1954 – 2005 г.). Той се облича и държи екстравагантно, но все пак успява да избегне конфронтации с режима, тъй като е изключително късоглед, а пък баща му е служител в кабинета на литовския министър-председател. През 1979 г. неговият филм „Нейната любов“ („Jos Meilé“) попада под сериозните удари на цензурата, което води до изключването на режисьора от участие във фестивали, а филмът му е забранен за една година.

Видмантас Гайгалас, председател на Асоциацията на литовските режисьори аматьори, споменава друг режисьор, Норвайшас, който представя в свой филм витис – литовския герб (забранен от съветския режим). Това се смята за сериозно нарушение на табуто и води след себе си строги санкции.

Югославия

В Югославия няма закон за цензурата, но въпреки това тя съществува под няколко сложни форми. Автоцензурата е широко застъпена; режисьорите се съобразяват с цензурата, когато създават филми, а властите не се въздържат напълно от открити репресивни мерки.

Политическата сатира на Бранко Марянович „Цигули мигули“ („Ciguli Miguli“) от 1952 г. критикува съветската бюрокрация, поради което е забранен за 25 години. Филмът „В. Р.: Мистерии на организма“ („W.R.: Misterije Organizma“) от 1971 г. на един от основателите на югославската черна вълна, Душан Макавейев, е забранен за 15 години заради своето иронично описание на твърдостта на комунистическия режим. „Пластмасовият Исус“ („Plasticni Isus“, 1971 г.) на сръбския режисьор Лазар Стоянович е другият най-популярен филм от черната вълна. Според цензурата с този филм режисьорът нарушава не само политически и сексуални табута и обижда югославския лидер Тито, но и провокира цялата социалистическа система. Филмът не само е забранен, но за да служи за пример, Стоянович е изправен пред съда и осъден на три години затвор.

Сръбският режисьор Желимир Жилник е също представител на югославската черна вълна. През 1969 г. той печели наградата „Златна мечка“ на филмовия фестивал в Берлин за филма си „Ранни работи“ („Rani radovi“, 1969 г.), който представя последствията от съветската инвазия в Чехословакия през 1968 г. В началото на 70-те години на ХХ век той бяга в Западна Германия, за да избегне цензурата, и се връща в Югославия в края на десетилетието.

България

Българската кинематография остава затворена основно в рамките на установения съветски модел, като след Унгарската революция от 1956 г. репресиите в сферата на културата се засилват. Бинка Димитрова Желязкова, първата жена режисьор в България, е противоречива личност; тя е позната като вярна комунистка и получава няколко официални награди, въпреки че филмите й отразяват корупцията, злоупотребата с власт и противоречието между комунистическия идеал и социалистическата държава. Нейният първи филм, „Животът си тече тихо…“ (1957 г.), който прави заедно със съпруга си Христо Ганев, е забранен; за него не може нито да се пише, нито да се говори. Една от причините за неговата забрана е това, че представя комунистите не като черно-бели герои, а като хора от плът и кръв, които също могат да грешат. Следващият им общ филм, „А бяхме млади“ (1961 г.), също критикува комунизма, но тъй като получава важни международни награди, е отличен и в България. Партийните лидери обаче отхвърлят един след друг следващите й филмови проекти. „Привързаният балон“ (1967 г.) е забранен веднага след премиерата му, а Желязкова получава забрана да снима филми през следващите пет години. През 2002 г. е създаден документален филм за режисьорката, озаглавен „Бинка. Да разкажеш приказка за мълчанието“.

ГДР

Въпреки че конституцията на Източна Германия, приета през 1949 г. и разширена през 1968 г., по принцип обезпечава свободата на мнение и свободния печат, една рестриктивна формулировка позволява на партията да забранява филми, които не одобрява, позовавайки се на обществения вкус и националната сигурност. Курт Метциг, който създава и пропагандни филми, е режисьор на филма „Заекът съм аз“ („Das Kaninchen bin ich“, 1965 г.), който разказва историята на млад мъж, осъден за подстрекателство срещу държавата. Въз основа на решение на Единадесетия конгрес на Германската единна социалистическа партия той е затворен в кутия заедно с още единадесет филма и класифициран като вреден.

„Следата от камъни“ („Spur der Steine“, 1966 г.) на Франк Байер може да се види само в рамките на три дни след неговата премиера, тъй като след това е включен в черния списък. Същата съдба сполетява и „Не мисли, че ще плача“ („Denk bloß nicht, ich heule“, 1965 г.) на Франк Вогел, тъй като представянето на критично мислещи млади хора, подтиснати от източногерманската училищна система, се осъжда от властите.

Чехословакия

Чехословакия също мечтае за „социализъм с човешко лице“ и подобно на Унгария се стреми да създаде привлекателна селекция от награждавани филми, предназначени за международната публика, докато съветската окупация през 1968 г. не слага край на тази златна ера. Филмът на Драхомира Виханова „Пропиляна неделя“ („Zabitá needle“) не се разпространява и дори е забранен за прожектиране в чужбина, а словашкият кинорежисьор Ело Хавета се пристрастява към алкохола и наркотиците и се самоубива след забраната на два негови филма. Евалд Шорм, Иван Пасер и Ян Немец получават забрана да режисират, а филмите „Чучулиги на конец“ („Skřivánci na niti“, 1969 г.) на Иржи Менцел и „Пожар, момичето ми“ („Hoří, má panenko“, 1968 г.) на Милош Форман, който по-късно емигрира в САЩ, са свалени от екран. През 1990 г., двадесет и една години по-късно, филмът на Менцел получава наградата „Златна мечка“ на Берлинския международен кинофестивал.

Подобно на югославското, чехословашкото аматьорско кино е много по-смело и провокативно от официалното. Рудолф Миле е известен режисьор-аматьор, който основно снима документални филми и кинопрегледи. Въпреки че не е включен в черния списък, няколко от неговите филми са забранени от цензурата: „Без име“ (1964 г.), „Миниистория 1918 – 1968 г.“ (1968 г.) и „Първите часове на окупацията“ (1968 г.).

Полша

В Полша филмовите студия не са национализирани и самите режисьори често търсят институционална помощ за филмите си. През втората половина на 60-те години на ХХ век, след няколко либерални години на експерименти, положението става напрегнато. През 1968 г. политическите конфликти в партията се засилват; откритият антисемитизъм става част от официалната партийна програма и се появяват разнообразни идеи за възможностите, които да се дават на филмовите дейците. Чистките не подминават и света на киното. Няколко режисьори са включени в черния списък или са принудени публично да си направят самокритика, за да избегнат заклеймяването като народни предатели. Властите преструктурират филмовите списания, университети и студия и подменят старите кадри с нови и по-надеждни. Забраняването на филма на Йежи Сколимовски „Горе ръцете“ („Rece do góry“) от 1967 г. е злокобен знак. Сколимовски, който е заклеймен като нежелан заради описание на сталинския период, е изгонен от страната. Въпреки че печели голямата награда на фестивала в Кан, филмът на Анджей Вайда „Човекът от желязо“ („Człowiek z żelaza“, 1981 г.) е забранен във всички социалистически държави.

Унгария

След революцията от 1956 г. Дьорд Ацел се превръща в ключова фигура за консолидацията като основен ръководител на унгарската културна политика до началото на 80-те години на ХХ век. Неговата директива за „забрана, толерантност, подкрепа“ определя категоризирането на хората на изкуството след 60-те години на ХХ век. Има няколко критични филма, които той толерира и позволява да бъдат номинирани на международни фестивали, но същевременно забранява редица други. Междувременно по инициатива на млади режисьори през 1961 г. се създава „Balázs Béla Stúdió (BBS)“, което се превръща в място, където завършилите филмово училище могат да правят филми, без да бъдат длъжни да ги представят. Тази предпазлива стъпка осигурява голяма свобода на режисьорите, тъй като могат да предадат филмите си на цензурата чак след тяхното завършване; в същото време студиото предлага възможност за работа и на неофициални режисьори.

Действието във филма на Шандор Шара „Хвърленият нагоре камък“ („Feldobott kő“, 1968 г.) се развива през 50-те години на ХХ век. Той е незабавно забранен заради неговото прямо изобразяване на положението на ромското население и отношението към него в Унгария. В същото време късометражният филм „Цигани“ („Cigányok“, 1962 г.) е първоначално забранен, но по-късно, след като печели награда на фестивала „Оберхаузен“ през 1968 г., получава зелена светлина.

https://videa.hu/videok/film-animacio/feldobott-ko-sara-sandor-1968-w4qW3OIsmBaU0xnn

„Агитатори“ („Agitátorok“, 1969 г.) на Дежьо Магяр, създаден също в „Béla Balázs Studio“, има подобна съдба, тъй като представя революционните практики през призмата на психологията на терора.

https://www.youtube.com/watch?v=vH4N_MJ2vvE

Със своя критичен поглед към епохата на Ракоши, филмът на Петер Бачо „Свидетел“ („A tanú“, 1969 г.) е забранен за десет години и за първи път е прожектиран пред публика чак през 1979 г. в клуб „Кьозгаз“ на Университета по икономика; трите прожекции са в претъпкана аудитория.

https://videa.hu/videok/kreativ/a-tanu-Mnphb91oddE35Gff

Румъния

Почти няма сведения за румънски социалистически филми, които да не са повлияни от международните стълкновения и вътрешните промени. Стриктната цензура не толерира никаква критика, дори и алегорични форми, и бързо я убива още в зародиш. Вследствие на това по-стойностните филми са изпращани в архивите за десетилетия. Филмът на Лучиан Пинтилие „Реконструкция“ („Reconstituirea“, 1968 г.) е рядко изключение; той явно и без компромиси описва жестокостта на режима. Това е причината да бъде вкаран в черния списък веднага след своето завършване.

Почти няма сведения за румънски социалистически филми, които да не са повлияни от международните стълкновения и вътрешните промени. Стриктната цензура не толерира никаква критика, дори и алегорични форми, и бързо я убива още в зародиш. Вследствие на това по-стойностните филми са изпращани в архивите за десетилетия. Филмът на Лучиан Пинтилие „Реконструкция“ („Reconstituirea“, 1968 г.) е рядко изключение; той явно и без компромиси описва жестокостта на режима. Това е причината да бъде вкаран в черния списък веднага след своето завършване.

След 80-те години на ХХ век обаче държавната цензура постепенно започва да губи своето значение и в крайна сметка след 1990 г., с разпадането на държавните социалистически партии, е премахната.

Описаните по-долу упражненията, свързани с горния текст, могат допълнително да разширят и задълбочат знанията за критичните и забранени филми, като се дадат като индивидуални проучвания в рамките на домашната работа.

Задачи в регистъра:

1. Открийте още филми и режисьори в регистъра „Кураж”, които разискват теми, „неприятни“ за режима (унгарски примери: Пал Шифер, Тамаш Алмаши, Петер Бокор, Габор Ханак)!
2. Открийте колкото можете повече информация в регистъра „Кураж” за филма „Пластмасовият Исус“ и неговите създатели. Подгответе презентация за него!
3. Проучете „Béla Balázs Studio (BBS)“! Намерете връзка между Шандор Шара и останалите директори на студиото в регистъра! Ако имате възможност, проверете архива на BBS! Проучете материалите на BBS и подгответе доклад върху тях!
4. Вярно или грешно? Проверете в регистъра! Ако информацията е грешна, напишете верния отговор!

– Социологът Ищван Кемен изучава положението на ромското население в Унгария; след като в своя презентация обяснява, че има социални групи, които живеят в бедност, академичната му репутация е напълно уронена.

– Габор Боди използва специална техника, т.нар. “light cut” (възпиране на светлината), в дипломната си работа „Американски труп“ („Amerikai anzix“, 1976 г.), за да създаде усещане за архаичност.

– Полският фотограф Титус Филипович убеждава Джак Никълсън да носи значката на полското движение „Солидарност“ на фестивала в Кан през 1981 г.

– Заедно с други, украинският журналист Вячеслав Чорновил говори открито против арестите от 1965 г. и избира прожекцията на филма на Сергей Параджанов „Сенки на забравени предци“ като място за своя протест.

– Дуро Смицбергер е начело на комитета за контрол и одобрение на публични прожекции в Естонската социалистическа република.

5. Открийте в регистъра работните снимки от филма на Ищван Явор „Cséplő Gyuri“! Подредете снимките в избрана от вас последователност и създайте история по тях!

Допълнителни упражнения:

– Подгответе презентация за кинематографските влияния и режисьорските стилове, които оказват въздействие върху унгарското и чехословашко кино през 60-те години на ХХ век.

– Сравнете следните филми! Какъв е тонът на тяхната критика, на какви елементи наблягат?

(напр. „Свидетелят“, „Черен Петър“, „Късметлията Даниел“, „Любовта на русокосата“)

• Гледайте следните филми! Как е представена младостта?

(напр. „Времето е спряло“, „Черен Петър“, „Късметлията Даниел“, „Любовта на русокосата“, „Прах и диаманти“)

Списък на позоваванията:

Анчо, Миклош, 1921-2014 г., Унгария, режисьор.

Артурас Барисас-Барас,1954-2005 г., Литва, режисьор, рок певец.

Ацел, Дьорд, 1917-1991 г., Унгария, културен политик.

Байер, Франк, 1932-2006 г., Германия, режисьор.

Бачо, Петер, 1928-2009 г., Унгария, режисьор.

Вайда, Анджей, 1926-2016 г., Полша, режисьор.

Виханова, Драхомира, 1930-2017 г., Чехия, режисьор.

Вогел, Франк, 1929-1999 г., Германия, режисьор.

Гайгалас, Видмантас, 1957-, Литва, председател на Асоциацията на литовските режисьори аматьори.

Ганев, Христо Костадинов, 1924-, България, писател.

Желимир Жилник, 1946- , Сърбия, режисьор.

Желязкова, Бинка Димитрова, 1923-2011 г., България, режисьор.

Кавалерович, Йежи, 1922-2007 г., Полша, режисьор.

Калик, Михаил, 1927-2017 г., Русия, режисьор.

Коша, Ференц, 1937-, Унгария, режисьор.

Ленин, Владимир Илич, 1870-1924 г., Русия, политик, революционер.

Магяр, Дежьо, 1938-, Русия, режисьор.

Макавейев, Душан, 1932-, Сърбия, режисьор.

Менцел, Иржи, 1938-, Чехия, режисьор.

Метциг, Курт, Германия, 1911-2012 г., режисьор.

Миле, Рудолф, 1937-2008 г., Чехия, режисьор.

Немец, Ян, 1936-2016 г., Чехия, режисьор.

Пасер, Иван, 1933-, Чехия, режисьор.

Пинтилие, Лучиан, 1933-, Румъния, режисьор.

Полански, Роман, 1933-, Полша, режисьор.

Сабо, Ищван, 1938-, Унгария, режисьор.

Сколимовски, Йежи, 1938-, Полша, режисьор.

Стоянович, Лазар, 1944-2017 г., Сърбия, режисьор.

Тито, Йосип Броз, 1892-1980 г., Югославия, политически лидер.

Форман, Милош, 1932-, Чехия, режисьор.

Хавета, Ело, 1938-1975 г., Словакия, режисьор.

Хрушчов, Сергеевич Никита, 1894-1971 г., Русия, политик.

Шара, Шандор, 1933-, Унгария, режисьор.

Шорм, Евалд, 1931-1988 г., Чехия, режисьор.