Лика Янко (19 март 1928 – 22 юни 2001) е българска художничка, дъщеря на преселници от Албания. Учи във Френския колеж в София, през 1946 г. постъпва в Държавната художествена академия със специалност живопис в класовете на проф. Дечко Узунов и Илия Петров, но не е допусната до дипломна работа.
Първата ѝ самостоятелна изложба през 1967 г. в София е преждевременно прекратена. Лика Янко продължава да рисува, като избира изолирането и отказва да участва в художествени изложби и да се поставя в зависимост от журита, определящи границите на позволеното.
До 1981 г., когато получава покана за изложба лично от Людмила Живкова, платната й не са излагани публично. Успява да преживее благодарение на откупки на нейни картини от чужди посолства и дипломати. Доколкото това са т.нар. „нерегламентирани контакти“, Лика Янкова е била под постоянния надзор, подслушвана и наблюдавана от структурите на Държавна сигурност, но досието й в ДС е унижощено.
В началото на своя творчески път Лика Янко рисува пейзажи, портрети, фигурални композиции. След закриването на нейната изложба тя напълно се освобождава от всякакви рамки в рисуването си. През 1960те години Лика напуска пейзажа и преминава към митопоетичната композиция – стилизира формите, скъсява пространствените планове, отдалечава се все повече от защитаваните от властта принципи на натуронаподобителство. Автопортретът ѝ от 1968 г. показва лице, наполовина в решетка, символизирата забрана. В картините ѝ от 1970-те години доминират теми от християнството, преобразени през погледа на авторката. Използва въжето като контур, инкрустира мъниста, копчета, гайки, стъкълца, камъчета, преплитайки астрология, християнство, размишления за вечността на изначалните неща.
За целия си живот Янко прави едва 7 изложби, като умира (от пневмония) няколко дни след откриването на последната от тях - във варненската галерия „Кавалет“. Приживе подарява свои платна на Националната и на Софийската градска художествена галерия.
В отсъствие на организиран бунт, какъвто се наблюдава дори при съветските творци, в България като най-честа форма на съпротива Илиев определя самоизолацията. Лика Янко е един от примерите за този вид опозиция на режима.
През 1989 г. получава наградата „София“.