Атанас Василев Пацев (28 май 1926 – 29 август 1999) е български живописец и илюстратор. Като гимназист Пацев се включва в комунистическото революционно движение и става партизанин, през 1946 г. е приет за член на БРП (к). През 1949 г. завършва Държавната художествена академия при проф. Дечко Узунов.

В 1960-те години в начина му на работа настъпва промяна към модерните средства на експресивната пластика и рисунка. През 1968 г. изложбата му „Безтегловност“ предизвиква стъписване сред органите, отговарящи за идеологическата правилност на изкуството. Изложбата е придружена от малка брошура, съдържаща и авторски текст, определяща безтегловността като водещ принцип в композицията. „Формата няма тяжест. Тя става неустойчива, прозрачна. Познатият силует се деформира. Вътрешната конструкция на тялото сякаш добива видимост. Обсегът на видимостта сякаш се разширява. Движението става шестпосочно, въртеливо, плано, вълнообразно“ (Пацев, цит. по Илиев 2016: 153). Изложбата се провежда по времето, когато в Париж обстановката е революционна, „Пражката пролет” е в разгара си.

Призивът на Пацев за пластична революция първоначално е обгърнат с мълчание, след което излизат разгромяващи критики: „грубо деформирани тела и предмети“, „смесица от стилове“. Изложбата е атакувана като „не-съдържаща никакви нови  проблеми“, авторът е обвинен в „несъответствие между теория и практика“ (Илиев 2016: 153). Философията на безтегловността се възприема като заплаха към режима, чиято идеология е изградена върху теоремата за управляемост на всички процеси от Партията-държава. „Лишаването на изобразяваният човек от гравитация се опрделя на теоретичен вандализъм, подобен на анархизма, защото представата за мястото на отделния човек е в стройната редица, заедно, дружно, в звеното, в колектива, на събранието, на манифестация. Представата за различните гледни точки е обратна на единствено вярната, олицетворявана от Партията единна линия.“ (Илиев 2016: 153)

Парадоксално, Пацев е упрекван едновременно в сецесион, кубизъм и експресионизъм – стилове, определяни от партийните идеолози като „нездрави“, „декадентски“, „упадъчни“ буржоазни форми на пластично мислене. През следващите години Атанас Пацев създава големи цикли рисунки и картини по сюжети от аншифашистката съпротива („Партизански спомени“). Тематиката е идеологически правоверна – събитията се издигат до митологизирана героика. Но пластичният език не отговаря на шаблона.
Портретните изображения на Атанас Пацев съчетават „аналитичност на ума с емоционална експресивност“ (Илиев 2016: 156). Портретът на Кирил Петров (1976. Кирил Петров – хпудожник, дълги години на отшелничество и самоизолация от публичния художествен живот след обвинения във „формализъм“) е изграден с динамични контрастни цветове така, че главата е в ракуср отдолу, ръцете – в ракурс отгоре. Със средствата на перспективата, Пацев изважда зрителя от равновесието на статичното съзерцание. „Кирил Петров ясновидства чрез щриха на Пацев […] Съпротивата на Атанас Пацев срещу Системата е съпротива на човек, от една страна, религиозно вярваш в идеологическата й праведност, но, от друга, на художник, виждащ видимата й уродливост. Художникът се бори срещу основния й принцип – подчинението на правилата, нормите и указанията. И успява понякога с крилете на подсъзнателния усет за божественото да излети от затворената стая на идеологизирания разум.“ (Илиев 2016: 156-157).