Родeна през 1934 г. в Шумен, Севдалина Панайотова живее от десет годишна възраст в София, където завършва българка филология през 1956. През студентските си години става близка с Петър Пеев и Георги Константинов, които през 1953 г. подготвят взривяването на  паметника на Сталин в София, но са арестувани. От смъртна присъда ги спасява смъртта на Сталин, която съвпада с деня, предвиден за взривяването на паметника. Осъдени са на 20 години затвор в т.нар. Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин. Като тяхна близка Севдалина също е обявена за враг на народа и  през целия си живот е била „разработвана“ и често привиквана от Държавна сигурност.

По време на нейното студентство 1953-1957 г. домът на родителите й – Петър и Вена Байчеви, в столицата е притегателен център за голям кръг от млади хора, които се събират, говорят, творят, спорят. Другото място е „кучешката квартира“ на ул. „Иван Рилски“ № 23, където се събират Асен Игнатов (студент по философия, близък приятел на Севдалина още от Шумен, емигрира през 1973 г., смятан за един от водещите съвременни философи); Константин Павлов (поет);  Михаил Берберов (поет); Узуна (Димитър Узунски, дългогодишен редактор на вестник „Шуменска заря“, поет, белетрист); Нела Данчева, (поетеса, дългогодишна журналистка в Шумен); Петко “кмета“; Манол “кучето“ и др. С част от тях Севдалина участва в подготовката на антикомунистически митинг, който е трябвало да се проведе в навечерието на 7 ноември 1956 г. като съпричастност на унгарските събития. Организаторите са арестувани, между тях е и Севдалина Панайотова (по баща - Байчева), митингът се проваля.

От 1959 г. Севдалина Панайотова преподава и живее в Чепеларе с изключение на периода от 1969 до 1974г., когато със съпруга си Панайот Панайотов и с двете си дъщери Теодора и Боряна се връща в София. През 1972 г. Севдалина Панайотова става център на група инакомислещи, в която влизат интелектуалци като проф. Розалия Ликова, преподавателка в Софийския университет „Климент Охридски“, Христо Събев (по късно известен като Христофор Събев), старите й приятели Петър Пеев и Георги Константинов, бивши ученици от Чепеларе, вече студенти в София, като Лика и Стефан Мареви, Златко Калайджиев, Мария Стоева и др. Те се събират (най-често) у родителите на Севдалина. Освен разговорите и политическите дискусии, те четат и обсъждат забранена по онова време литература (документирано в досиетата им в Държавна сигурност (ДС) по дни, часове и минути).

След бягството на Георги Константинов, (анархист, бивш атентатор срещу статуята на Сталин) на Запад през юли 1973г., Петър Пеев и Севдалина Панайотова са обявени за “анархотерористи“ и съучастници на Георги Константинов и са обвинени в принадлежност към нелегална терористична организация. През септември 1973 г. Петър Пеев отново е изпратен в Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин за 3 години, а през ноември Севдалина е задържана за 40 дни в Следствено управление на Държавна сигурност на ул. „Развигор” № 1. По това време тя е на 39 години, голямата й дъщеря, Теодора, е на 13, малката - Боряна - на 7. Арестувани и разпитвани са и всички останали от групата. В „Емигрантски спомени-том 1“, Георги Константинов, чрез архива на ДС доказва, че структурата си поставя за цел да “събере материали“, за да може да се проведе процес срещу Георги Константинов, Петър Пеев и Севдалина Панайотова като организатори на нелегално движение на анархисти терористи, които работят за сваляне на комунистическото управление. Една от “успешните им акции“ е нелегалното емигриране на Георги Константинов, свързвайки се с чуждестранни западни съмишленици. За набирането на “доказателства“ ДС използва всякакви средства - подслушване, заплахи, изнудване, вербуване, насилие (за което свидетелстват хилядите страници запазени в архивите на ДС). Самият Георги Константинов казва, че Петър и Севдалина никога не са били нито анархисти, нито терористи и снизходително говори за „литературния кръжец“ на Севдалина. Следственото дело срещу анархотерористите е прекратено през пролетта на 1974 г.

След като я освобождават, за да не бъде изселена, Севдалина се връща в Чепеларе, където преподава, прави театър, пише до края на живота си и където превръща словото в основно средство на своята опозиция срещу социалистическия режим. Словото във всичките му форми: като четене, като говорене, като театър, като средство за възпитание.
Трето поколение учител, житейското кредо на Севдалина Панайотова е, че образованието и възпитанието са основни фактори за формирането на личността и път към еманципацията й. Образование, в смисъл на познания, научен подход и аналитично мислене; възпитание, в смисъл на спазване, независимо от обстоятелствата, на основните морални норми. Затова, изграждането на критично мислене, т.е. поставяне под въпрос на общоприети и налагани “отгоре“ истини, сред близките, приятелите и, най-вече, сред учениците, е основният опозиционен подход на Севдалина Панайотова. Различни са формите на културната й опозиция: литературен кръжок, театрален спектакъл, сценарий и най-вече, различен от официално приетия подход към преподаването на литература в гимназиалния курс.

Като учителка, сценаристка и ръководителка на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създава сценарии и постановки, които са спирани и възпрепятствани от институциите, но които възпитават поколения на смелост, гражданска позиция, активност и анти тоталитарно мислене.