Желю Митев Желев е роден на 3 март 1935 г. в село Веселиново, Шуменско. Завършва основното си образование в родното си село, а през 1953 г. – Народно мъжко средно училище „Никола Й. Вапцаров“ в Шумен. Скоро след това Желю Желев записва специалност „Философия“ във Философско-историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“. През 1958 г. се дипломира. Макар да започва работа като щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС в Обединеното ТКЗС във Веселиново и служител в читалището на селото, кандидатурата му за аспирантура във Философския институт на БАН през 1959 г. на два пъти е отхвърлена с мотива, че в идеологически институт, какъвто е философският, безпартийни не се допускат. На следващата година Желю Желев става член на БКП, а през 1961 г. е приет за редовен аспирант по „Диалектически материализъм“ към Катедрата по философия в Софийския университет.

През 1964 г. представя дисертация на тема „Определението на материята и съвременното естествознание“, в която оспорва Лениновото определението за материята. Дисертацията е издадена като самостоятелна книга в поредицата „Президентска библиотека“ на фондация „Д-р Желю Желев“ през 2010 г. Заради редица публични прояви и критика на марксистко-ленинската идеология и „авторитарно-догматичния стил на философстване“, Желев попада под наблюдението на органите на Държавна сигурност, изключен е от комунистическата партия (януари 1965 г.) и му е отказана защита на дисертационния труд. През лятото на 1965 г. успява да публикува на циклостил основни идеи и части от дисертацията си и да ги разпространи в България и в чужбина (Германия и Югославия), което му спечелва признание във философските среди.

Отнето му е правото да пребивава в София и след кратък престой в родното си село, Желев се установява в селото на съпругата си Мария – с. Грозден, Бургаско (1966–1972). Остава без работа за 6 години. В с. Грозден започва да пише изследването „Фашизмът“ с първоначално заглавие „Тоталитарната държава“. Завършва книгата си в края на 1967 г., но нито едно издателство не се наема да публикува. Желев се завръща в София през 1972 г. и започва работа като специалист-социолог в Центъра за художествена самодейност към Комитета за изкуство и култура. През 1974 г. успешно защитава кандидатската си дисертация на тема „Възможност, действителност, необходимост“ и придобива научната степен „доктор по философия“. От 1975 г. е назначен за научен сътрудник, а от 1979 г. за старши научен сътрудник в Научно-изследователския институт по култура към Комитета по култура. Завежда секция „Култура и личност“ (1977–1982).

В началото на март 1982 г. издателство „Народна младеж“ издава в 10 000 тираж „Фашизмът“. Книгата предизвиква сензация в обществените среди. Само две седмици по-късно Държавна сигурност забранява книгата и нарежда да бъде конфискувана заради „липса на класово-партиен подход при разглеждането на въпросите“, както и поради аналогии между фашистките и социалистическите държави. Наказани са рецензентите проф. д-р Николай Генчев, проф. Кирил Василев, външният редактор Иван Славов и директорът на издателството Евтим Евтимов. При наложената забрана на Желю Желев да публикува свои трудове, през 1983 г. той издава по системата „Самиздат“ „Увод в теорията на личността“. Уводът, както и книгите „Човекът и неговите личности“ и „Релационна теория за личността“ излизат официално едва след 1989 г.

През октомври 1987 г. във Философския институт на БАН Желю Желев защитава дисертация „Релационна теория на личността“ за степента „доктор на философските науки“. Чрез нея, а и в поредица от лекции, той подлага на критика програмата за естетическо възпитание на Комитета за култура.

От началото на 1988 г. д-р Желев участва активно в първите неформални опозиционни прояви срещу официалната власт, включва се в подготовката и организацията на Обществения комитет за екологична защита на Русе; съосновател е на Клуба за защита на гласността и преустройството в България и член на неговото ръководство. Освен многото интервюта пред радиостанции като „Дойче веле“, „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Би Би Си“, Желев с други членове на клуба през юни и август 1989 г. осъждат с две декларации т.нар. „Възродителен процес“ като едно от „най-страшните престъпления“ на режима на Тодор Живков.

За дисидентските си прояви през 1989 г. Желев е уволнен от Института за култура. През септември 1989 г. той става инициатор за започване на преговори между лидерите на различни неформални движения за изграждане на обща коалиция срещу БКП. На 7 декември 1989 г. в Института по социология на БАН е основан Съюзът на демократичните сили. За председател на Координационния съвет единодушно е избран д-р Желев. Като лидер на СДС той с още 11 интелектуалци взема участие на работната закуска във френското посолство, състояла се на 19 януари 1990 г. при посещението на френския президент Франсоа Митеран в България, която до голяма степен легитимира българската опозиция.

Председателят на СДС участва активно в преговорите с представители на БКП по най-важните въпроси за прехода към парламентарна демокрация, водени на т.нар. Национална кръгла маса (януари – май 1990 г.). След изборите за VІІ Велико народно събрание през юни 1990 г. д-р Желев е избран за Председател на Парламентарната група на СДС, а на 1 август с.г. – за Председател/Президент на България. На 19 януари 1992 г. Желю Желев печели първите проведени по новата Конституция президентски избори чрез пряк вот на гражданите. Като президент той води целенасочена външна политика - подкрепа за Борис Елцин по време на „пуча“ в Москва през 1991 г., признаване на независимостта на Македония, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. След пресконференцията през лятото на 1992 г., добила названието „Боянски ливади“, отношенията между президента и СДС охладняват, а позициите им се раздалечават. На 1 юни 1996 г. д-р Желев губи от Петър Стоянов, издигнат от Обединените демократични сили,  предварителните избори за президент. След края на президентския си мандат (22 януари 1997 г.) Желев създава партия „Либерално-демократична алтернатива“ и от март с.г. е неин почетен председател. Партията участва самостоятелно на парламентарните избори през април 1997 г., но печели едва 0,32% от гласовете.

Макар и вън от активната политическа дейност д-р Желев запазва реално присъствие в обществения живот. Като президент още през октомври 1994 г. на конгрес в Рейкявик, Исландия, той е избран за патрон на Либералния интернационал. През 1996 г. е регистрирана фондация „Д-р Желю Желев“. През май 2001 г. по негова инициатива е основан Балканския политически клуб. Желев е избран за негов председател, а през 2004 г. – преизбран. Клубът организира множество срещи и конференции под мотото „Да европеизираме Балканите“ с участието на бивши президенти и политически лидери от Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, Македония, Сърбия, Турция, Хърватия и др. Д-р Желев е специален пратеник на председателя на ОССЕ Соломон Паси по конфликта в Южна Осетия (2004), специален пратеник на президента Георги Първанов на ХIII-та среща на върха на Международната организация на франкофонията (2010), специален пратеник на министъра на външните работи Николай Младенов в Тунизийската Република (2011). Желю Желев заедно с Петър Стоянов и Георги Първанов взема участие и в т.нар Съвет на президентите, иницииран от президента Росен Плевнелиев.

Д-р Желев е носител на редица награди и отличия. Той е почетен доктор на: Graceland College, Айова, САЩ (1993), University of Maine, САЩ (1993), Университета на Тел Авив (1993), Анкарския университет „Хаджеттепе“ (1994), Университета в Сеул (1995), университета „Модерна“ в Лисабон (1995), Американския университет в България (1996), Славянския университет в Баку, Азербайджан (2002), Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград (2004), Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (2005). Приет за член на Световната академия за наука и изкуство (САЩ, 2005), на Международната академия за наука и изкуство (Баку, 2007). Почетен член на Ротари клуб – Ню Йорк. Носител е на наградата „Катерина Медичи“, присъдена му от Международната академия „Медичи“ (1991), на международната награда с медал „За заслуги към Европа“ (1993), на наградата „Преход“, разделена с Ицхак Рабин, връчена в Кранс Монтана (1996). Желю Желев е награден с най-високото отличие на Република България – орден „Стара планина“ I-ва степен (7 март 2005) и с македонското държавно отличие орден „8 септември“, заради признаването на независимостта на Република Македония и моралната подкрепа за интеграцията на страната в НАТО и ЕС (2009). Удостоен е и с държавни отличия на Франция, Испания, Португалия и Венецуела.