Роден през 1911 г. в село Тресонче, днес в Р Македония, в семейство самоопределящо се като българи, Христо Огнянов израства в граничен район с етнически смесено население и силно напрежение между Османската империя, България, Сърбия и Гърция. След Междусъюзническата война селото е включено в състава на Сърбия. Христо Огнянов завършва начално училище (сръбско) в Тресонче, но е принуден да прекъсне образованието си и да работи като слуга на различни места в Скопие. През 1926 г. Х. Огнянов заминава за Стара Загора, където през 1932 г. завършва Народната държавна гимназия, като успоредно работи в строителството. През този период Х. Огнянов се включва в комунистически кръжоци и става член на Македонската младежка организация „Гоце Делчев“. Това е времето, когато се формира интересът му към литературата, започва да пише стихове, сътрудничи на сп. „Ехо“, „Светулка“ и др. През 1932 г. Христо Огнянов записва право и държавни стопански науки в Държавния университет в София. Чрез брат си - Борис Огнянов, завършил архитектура в Прага и Дрезден, работещ като архитект в София, активен член на Вътрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО), Христо Огнянов се приобщава към идеите на организацията.  Става член на секретариата на Съюза на Македонските младежки културно-просветни организации и на македонското студентско дружество „Вардар“.  Въпросът за принадлежността на територията, населението и историческото наследство на Македония след разпадането на Османската империя, т.нар. Македонски въпрос, съставна част от т.нар. Източен въпрос, е един от водещите по това време политически проблеми в Югоизточна Европа. След Първата Световна Война България води непоследователна политика по Македонския въпрос, колебаеща се между сближаване с Югославия и позиция на неутралитет. ВМРО под ръководството на Иван Михайлов обявява през 1930те години, че ще се бори за пълно освобождение и независимост на Македония (дотогава целта е била извоюване статут на автономна област). Дружество „Вардар“, както и ВМРО са забранени през 1934 г. след т.нар. Деветнадесетомайски преврат, когато се отменят Търновската конституция, разпуска се Народното събрание и се забраняват политическите партии и революционните организации, както и печатните им органи.

През 1936 г. Огнянов става сътрудник на доброволни начала към „Обзор. Седмичник за политика, литература и обществен живот“. Под псевдонима „Огнян“ пише фейлетони и памфлети, посветени основно на националните въпроси, обявява се против теорията за македонска нация и македонски език; публикува поезия. През 1937 г. Х. Огнянов завършва висшето си образование, започва работа като стажант-адвокат и едновременно е назначен като репортер в един от най-престижните български вестници по това време – в. „Зора“. Две години след това, през 1939 г., отпечатва първата си стихосбирка „Южни ветрове“, приета добре от литературната критика. През същата година  Огнянов е приет за спомагателен член на Дружеството на столичните журналисти и спечелва Хумболтова стипендия по международно право. Това съвпада с избухването на Втората световна война. Огнянов е изпратен като кореспондент на вестника в Берлин. Постепенно Огнянов се превръща в неформален представител на българските журналистически представители в Берлин, домът му става средище на литературни творци от Балканите. В Берлин през 1940 г. Х. Огнянов сключва брак с дългогодишната си партньорка Маргарита Христакева. През януари 1944 г. Христо и Маргарита Огнянови се пренасят в Загреб, където Огнянов по идейна убеденост става секретар на Иван Михайлов. И. Михайлов, ръководител на ВМРО е тясно свързан с немското и особено италианското разузнаване, лавира между идеите за създаване на самостоятелна или автономна македонска държава и „Македония, присъединена към България“. В Загреб Огнянов съставя втората си стихосбирка „Пътешествие. Стихотворения“. В средата на септември 1944 г., дни след установяването на новата власт в България, Христо Огнянов успява да стигне през Югославия и Унгария във Виена. В България остава съпругата му Маргарита, след няколко години неуспешни опити от страна на Огнянов да я изтегли във Австрия, те се развеждат.

ВМРО е обявена за „фашистка организация“, а нейните дейци за „врагове на народа“. След установяването на новия режим, заради участието във ВМРО и дописките за в. „Зора“ от Берлин Огнянов задочно е изключен от Дружеството на столичните журналисти и е осъден от Народния съд „заради проявена активна фашистка и прогерманска дейност“. Ранните години на т.нар. Отечественофронтовска власт (1944-1947) са период на неясна и двусмислена политика от страна на България по Македонския въпрос. Започват преговори с Йосип Броз Тито за реализиране на т.нар. Южнославянска федерация, предвиждащи създаване на „македонска нация“. Под влияние и по настояване на премиера Георги Димитров се провежда кампания на вписване на народност „македонец“ в личните документи на български граждани, въвежда се „македонски език“ в Пиринска Македония, част от НРБ. След разрива между Сталин и Тито през 1948 година, започва промяна в българските позиции; изострят се отношенията между България и Югославия, опитите за създаване на „македонска нация“ се преразглеждат като грешка, официално призната през 1962 г. Независимо от променящата се българска политика, в марксистко-ленинската историография дейността на ВМРО се представя в периода 1944–1989 година основно негативно.

В Австрия Огнянов записва право в Инсбруксия университет (успоредно продължава да работи за ВМРО) и сключва брак с оперната певица Инге Мюлер. Воден от патриотичните си възгледи, Огнянов през 1951 г. заминава за кратко за Рим на служба при Иван Михайлов, като прави изследвания в архиви и библиотеки за „македонските българи“ и записва спомените на Иван Михайлов и други дейци на македонскито освободително движение. През следващата година – 1952, е поканен от ръководителя на българския отдел към „Гласът на Америка“ в Мюнхен (Александър Димитров) за работа в радиостанцията като отговарящ за българската проблематика. През 1956 г. е изпратен на едногодишна специализация в централния офис на „Гласът на Америка“ в САЩ. Работи и към в. „Македонска трибуна“, орган на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ, както и като преподавател по български език към университета в Сиракюз. В САЩ става част от колонията българи политемигранти, развива широка публицистична и културна дейност.

През 1962 г. Огнянов подписва договор с радио „Свободна Европа“ (РСЕ) и се премества в Залцбург, Австрия. В РСЕ отговаря за прегледа на печата, коментира политически и културни събития, води рубриката „Български исторически календар“ и предавания по езикови и други въпроси. Важна авторска поредица на Огнянов е „Нов златен век на българската литература“ (1964-1965 г., 26 беседи), в която представя пълна история на българската литература от периода на 1878-1950те години. За първи път за един период от около 20 години българският радиослушател чува имена и творби на автори, подложени на организирана забрава, започнала след 9. 9. 1944 г. с публикуване на списъци на вредната литература (д-р Кръстьо Кръстев, Димитър Шишманов, Симеон Радев, Боян Пенев, Атанас Далчев и други).

Успоредно Огнянов започва серия „Българската литература под комунизма“ (154 беседи), в която дава оценка на явления, събития, критикува т.нар. Априлски пленум на БКП, прокламиращ „размразяване“ и показва фалша на партийната пропаганда. Рецензира книги, репликира статии в българския печат и изказвания по Радио „София“.

Поредицата на Огнянов „Единадесет века християнство в България“ е отличена от Асоциацията на католическите радиопредаватели в Америка [The Catholic Broadcasters Association of America]. Под общото название „Религия и атеизъм в България под комунизма“ през 1974 изнася поредица от лекции. В България активностите на Огнянов на религиозна тема се следят от властите и се определят като „подривно-пропагандна дейност“, тъй като се издига ролята на „църкви, манастири и духовници“ (Киряков 2016). 

Голямото въздействие на „вражеските“ радиостанции още през 1960те години води до създаването на специално управление за борба „срещу идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната“ (Киряков 1999: 215). Големи усилия се полагат за внедряването на агенти в редакциите. От 1970те години Огнянов работи под радиопсевдонима Борис Босилков и стига до позицията програмен редактор в културните емисии на РСЕ, което се възприема като лидер на антикомунистическите радоипредавания. През 1977 г. е пенсиониран, но продължава критичните си предавания към РСЕ.

Трудно е да се определи рецепцията на програмите в българското общество. Според статистическо изследване, проведено от властите в България през 1972 година в два окръга на страната (Бургаски и Варненски) и сред студентите в София, българските емисии на чуждите радиостанции „Свобода“ „Свободна Европа“, „Би Би Си“, „Гласът на Америка“ се радвали на голяма слушаемост – повече от 50% от учащите се, около 1/3 от всички изследвани (цит. по Киряков 1999: 214). 

Христо Огнянов играе ролята на обединяващ център на български политемигранти, работи с хора от различни поколения – състудента си Петър Увалиев (БиБиСи, Лондон), както и с пристигналите на Запад през 1970те години – Димитър Бочев, Георги Марков, Димитър Статков и други. 

През 1965 г. в дома на Христо Огнянов в Мюнхен се създава Българско академично дружество „Д-р Петър Берон“ (БАД), обединяващо български учени на Запад. Една от целите на дружеството е да се подготвят публикации, посветени на българистични проблеми, издава се поредицата „Schriftenreihe zur Bulgarienforschung”. Многобройни са организираните от дружеството конференции, посветени на критичен прочит на българската история и настояще, като през 1981 г. във връзка със стимулираните и от официалнта власт в България чествания на 1300 годишнината от създаването на българската държава, дружество „Д-р Петър Берон“ организира културни прояви и в САЩ и Канада.

В Германия Огнянов е приет за член на EXIL–P.E.N. Център на писатели в емиграция в немскоезични страни [EXIL–P.E.N. Zentrum der Schriftstellerinnen und Schriftsteller im Exil deutschsprachiger Länder].

Христо Огнянов остава до края убеден привърженик на националната идея, разбирана като приобщаване на националните духовни ценности към съкровищницата на световната култура. Издава свои стихове, както и онтология на българската лирика, в която включва български поети между двете световни войни, както и някои следдеветосептемрийски поети, чиито произведения са контра или поне коректив на официалната литература – Блага Димитрова, Константин Павлов и други. 

През втората половина на 1980те години „Желязната завеса“ става по-пропусклива, режимът се смекчава, интензивират се контактите между Изтока и Запада, редица интелектуалци от България получават възможност за пътуване на Запад. Много от тях установяват връзка с Христо Огнянов (Васил Гюзелев, Вера Мутафчиева, Петър Динеков и други). Огнянов остава една от централните фигури на българската емиграция. България посещава след политическите промени от 1989 г.  – многобройни са честванията на Огнянов. Отличен е с орден „Мадарски конник“, трети по старшинство в наградната система на Р България.