Частната семейна колекция предизвиква интерес с личната перспектива върху тоталитарната власт, като представя материали на семейство, член на което е набеден от социалистическата власт за „враг на народа“. Житейските пътища на създателите на колекцията открояват различни етапи и трансформации на социалистическия режим: Пример за физическите репресии над членове и привърженици на опозиционни партии, характерни за 1940-1950те години са съдбите на семейство Димитър и Марика Стоянови.
Димитър Василев Стоянов е член на Федерацията на анархистите в България, арестуван през 1942 г. и осъден на 10-годишен затвор. При установяването на Отечественофронтовската власт през септември 1944 г., Димитър Стоянов е освободен, но през 1945 г. е въдворен в Трудово-възпитателно селище за един месец. След няколко години на свобода, през 1948 г. е въдворен отново в Трудово възпитателни общежития (ТВО), като е освободен през 1953 след смъртта на Сталин, в рамките на проведена частична политическа амнистия.
Съпругата на Димитър Стоянов, Марика Владимирова Стоянова, самата тя подложена на наблюдение и натиск, запазва писмата и пощенските картички от затворническия период на мъжа си; изпращани, но не получени от него снимки; документи, свързани с репресивните действия срещу Д. Стоянов; молбите й за освобождаването му. Към събирането и съхраняването на материали през 1960те години се присъединява и синът им – Ванцети Василев, който записва спомените на баща си, както и на негови приятели, бивши лагеристи.
Поради „неблагонадеждния“ си произход, Ванцети Василев е изпитвал контрола и натиска на властта. Въпреки отказите му на периодични опити да бъде вербуван за агентна специалните служби, Ванцети Василев завършва висше химическо образование (Висшия химикотехнологичен институт – ВХТИ, София) през 1971 г. Работи като технолог в заводи на гр. Перник, Радомир, Земен. Спечелва конкурс и е допуснат до аспирантура, защитава успешно дисертация, започва работи в Институт на БАН, макар и не по тясната си специалност „петрография“. Но чувствайки се притиснат и не желаейки да сътрудничи на тайните служби, В. Василев напуска работа и става свинар в родното село на майка си – с. Враня стена. Използва времето, за да пише автобиографична белетрестично-документална книга „Семената на страха“, основана на лични преживявания и на събраните от него разкази на бивши лагеристи – приятели на баща му. Поради страха да не бъдат разкрити хората, споделили с него опита си, унищожавал всички записки. През 1988 г. Ванцети Василев бяга през Сърбия в Италия, а на следващата година емигрира в Ню Йорк.
При бягството си, В. Василев успял да изнесе един екземпляр от ръкописа на подготвяната като Самиздат книга "Семената на страха". Копие от ръкописа оставил в дома си и го открил през 2016 г., скрито на тавана на старата им плевня. В Ню Йорк В. Василев се развива като автор на мемоарно-художествените романи. Довършва и издава „Семената на страха" – разказ в първо лице за униженията и безизходицата на един млад учен в условията на тоталитарния режим. Книгата излиза през 1991 в София с финансовата подкрепа на „Отворено общество“, след което е представена и в Ню Йорк. В Ню Йорк В. Василев установява контакт с редица български емигранти, запознава се с Христо Явашев – Кристо и Жан-Клод, за които пише книгата „Да опаковаш вятъра. По стъпките на Кристо и Жан-Клод“.
Създадена през 2016 г., колекцията на Ванцети Василев не е позната в България. Сред целите на автора-създател на колекцията са да запази спомена за съдбата на родителите си, да представи пред по-широка публика своя поглед върху тоталитарния режим и трансформациите на насилието – от директна физическа репресия към психически натиск, опити за вербуване и силни ограничения. Колекцията показва устояване на натиска на властта и отстояване на позиции чрез “бягство в себе си“ и литературна дейност.
