Колекцията-фонд Желю Желев онагледява живота и творчеството на една от ярките фигури в българския научен и политически живот - символ на дисидентството по време на тоталитарния режим и олицетворение на прехода към демокрация.
Фондът, съдържащ научните трудове на Желю Желев и свързани с тях документи като протоколи от обсъждания, официална кореспонденция, становища, рецензии и др., разкрива пътя на Желю Желев като учен философ и политик. Същевременно колекцията показва развитието на научните структури. След масирани „чистки“ сред учените в годините 1944–1953 г., в периода след т.нар. Априлски пленум (1956), провъзгласяващ „размразяване“ и критикуващ култа към личността, в края на 1950те – началото на 1960те години има очаквания за либерализация. Младият учен Желев, аспирант към Философския факултет на Софийския университет в началото на кариерата си е подкрепян в професионална среда на ниво катедра и факултет да развива иновативни позиции. Но негова статия, в която авторът оспорва Лениновото определението за материята, е спряна от печат. Желев – по това време 28-годишен аспирант, се обръща с писмо лично до Първия секретар на БКП – Тодор Живков. Това задвижва централизираната контролно-цензурна машина. Силната централизация на държавните научни институции и наложената строга йерархична структура, позволяват на държавата и БКП да упражняват всеобхватен контрол. Чрез публична разправа с отделни личности като Желев, проявили инакомислие, опитите за обединяване в групи (микро-среди) на свободомислие се задушават, научните среди се държат в страх и несигурност.
Колекцията е показателна и за начина, по който интелектуалци, попаднали под ударите на властта, успяват да съхранят творческия си дух. Заради критиката на марксизма-ленинизма, дисертацията не е допусната до защита, Желев е изключен през 1965 г. от Партията. Въпреки кампанията срещу него, Желев успява да публикува на циклостил основни идеи и части от дисертацията си и да ги разпространи в България и в чужбина (Германия и Югославия), което му спечелва признание във философските среди.
Попаднал под наблюдението на органите на Държавна сигурност на Ж. Желев е отнето софийското жителство и правото да пребивава в София. Семейство Желю и Мария Желеви се установява в с. Грозден, Бургаско (1966–1972). Успоредно на репресивните мерки, комунистическата власт прави опити да привлече и „купи“ интелектуалците чрез допускане до определени позиции и (разрешаване) на кариерно израстване. Но се запазват пълният контрол на Партията върху творческия процес, периодичните наказания като спиране на произведения или временна забрана за работа, публикуване на поръчкови статии в специализирания печат, критикуващи неправилните класово-партийни позиции или допуснатите „политически грешки“. Това онагледява колекцията–фонд „Желю Желев“. След разрешението да се върне в София (1972 г.) Желев успява да защити кандидатска дисертация, започва научна работа в Научно-изследователския институт по култура към Комитета по култура. Завежда секция „Култура и личност“ (1977–1982) и стига до позиция старши научен сътрудник (1979).
В началото на март 1982 г. издателство „Народна младеж“ издава книгата на Желев „Фашизмът“. Текстът, писан в с. Грозден, с първоначално заглавие „Тоталитарната държава“, в основни линии е готов в края на 1967 г., но нито едно издателство не се наема да я публикува. В труда си Желев анализира тоталитарните режими на нацистка Германия, фашистка Италия и Франкистка Испания и описва основните принципи на поведение на фашистките режими. Без пряко да критикува комунистическите правителства, Желев представя очевидните аналогии между фашистките и социалистическите държави. Книгата предизвиква сензация в обществените среди. Три седмици по-късно Държавна сигурност забранява „Фашизмът“ и нарежда да бъде конфискувана заради „липса на класово-партиен подход при разглеждането на въпросите“. Иззетите от органите официално излезли от печат копия на книгата са унищожени. Наказани са рецензентите проф. д-р Николай Генчев и проф. Кирил Василев, както и външният редактор Иван Славов и директорът на издателството Евтим Евтимов. Желю Желев, изключен от БКП още през 1965 г., чрез т.нар. реорганизация на Института по култура е изваден от Научния съвет; секцията, която ръководи, е закрита. Но продадените за краткото време на пазара броеве са около 6000, по неофициални канали книгата се разпространява в България и получава широк отклик.
През следващите години Желев продължава да публикува свои трудове по системата „Самиздат“. Същевременно става „доктор на философските науки“, въпреки че в труда си критикува програмата за естетическо възпитание на Комитета за култура. От началото на 1988 г. д-р Желев организира и се включва активно в първите неформални опозиционни прояви срещу комунистическата власт: участва в подготовката и организацията на Обществения комитет за екологична защита на Русе; съосновател е на Клуба за защита на гласността и преустройството в България и член на неговото ръководство. Освен многото интервюта пред радиостанции като „Дойче веле“, „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Би Би Си“, Желев с други членове на клуба през юни и август 1989 г. осъждат с две декларации т.нар. „Възродителен процес“ като едно от „най-страшните престъпления“ на режима на Тодор Живков.
За дисидентските си прояви през 1989 г. Желев е уволнен от Института за култура. През септември 1989 г. той става инициатор за започване на преговори между лидерите на различни неформални движения за изграждане на обща коалиция срещу БКП. Действията намират логичен завършек на 7 декември 1989 г., когато в Института по социология на БАН е основан Съюзът на демократичните сили. За председател на Координационния съвет единодушно е избран д-р Желев. Като лидер на СДС той с още 11 интелектуалци взема участие на работната закуска във френското посолство, състояла се на 19 януари 1990 г. при посещението на френския президент Франсоа Митеран в България, която до голяма степен легитимира българската опозиция.
Като председател на СДС участва активно в преговорите с представители на БКП по най-важните въпроси за прехода към парламентарна демокрация, водени на т.нар. Национална кръгла маса (януари – май 1990 г.). След изборите за VІІ Велико народно събрание през юни 1990 г. д-р Желев е избран за Председател на Парламентарната група на СДС, а на 1 август с.г. – за Председател/Президент на България. На 19 януари 1992 г. Желю Желев печели първите, проведени по новата Конституция, президентски избори чрез пряк вот на гражданите.
Колекцията съдържа богати материали, разкриващи приноса на Желев за реализирането на безкръвен ненасилствен преход от комунистическия режим към демократична многопартийна система. След края на президентския си мандат (22 януари 1997 г.) запазва реално присъствие в обществения животживот – както на национално, така и на международно ниво. Два мандата заема поста Председател на Балкански политически клуб, основан на 26 май 2001 г. по негова идея.
Като учен Желев отчита значението на документите и различните свидетелства на времето. Основа на колекцията е личният архив на Ж. Желев, в който той запазва автобиорафични документи; научните си произведения, рецензии и отзиви за тях; интервюта и кореспондеция, свързани с дейността си като учен и политик; материали от участието си в опозиционни движения. От 1996 г. до смъртта на Желю Желев през 2015 г. архивът се съхранява от фондация „Д-р Желю Желев“. Материали от него са използвани в широката дейност на фондацията за задълбочаване на националния и международен диалог за социалистическото минало и процеса на демокрация, за различните етапи и модели на преход от тоталитаризъм към гражданско общество. След смъртта на Желю Желев, неговата дъщеря Станка Желева дарява архива на Държавна агенция „Архиви“.
Колекцията, документираща наситения житейски и творчески път на знакова за България личност, показва постоянния натиск, на който са били подложени свободомислещи учени, както и начините за основополагаща критика към режима чрез развиване на научни теми. Колекцията разкрива и всеобхватния контрол над научната работа чрез централизираната йерархизирана институционална среда. Случаите на опозиция на учени в изцяло контролираната от комунистическата партия среда, при пълната зависимост от държавното финансиране и при огромен репресивен апарат относително бързо сe неутрализират. Това започва да се променя през 1980те години, но едва началото на 1988 г. се създават първите неформални опозиционни обединения срещу комунистическата власт. Колекцията е показателна и за прехода от тоталитарен режим към пазарна икономика и демократично общество.
