Бинка Желязкова (1923-2011) е първата жена режисьор в българското игрално кино, една от малкото жени кинематографистки през 1950-1960те години в световен план.
Б. Желязкова, завършва режисура в Държавното висше театрално училище в София през 1951 г., започва работа първоначално като асистент-режисьорка във филмова студия „Бояна“. Режисьорка е на два документални и седем игрални филма, пет от които реализира съвместно със съпруга си – сценариста, поета, писателя Христо Ганев. Двамата творци принадлежат на първото поколение комунистическа интелигенция, подготвени от новата власт. И двамата са убедени комунисти, участници в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война и в установяването на новата власт. (Бинка Желязкова става член на Работническия младежки съюз през 1939 г., член е на комунистическата партия (тогава БРП (к) от 1947 г.)
Но още с първия си съвместен филм “Животът си тече тихо...“ („Партизани“) (1957 г.) творците-съпрузи стават неудобни за тоталитарната власт. Филмът е един от първите в Източния блок, който разкрива пропастта между социалистическата държава и комунистическия идеал, показва кризата на морала, духовното падение, корупцията и злоупотребата с властта на бившите партизани, заели високи постове в партията. Филмът предизвиква идеологически скандал, спрян е с Министерско постановление от излъчване по екраните, забранено е да се говори/пише за него, достига до публиката 31 години след създаването му, през 1988 г.
Бинка Желязкова прави ангажирано авангардно кино. В цялото си творчество режисьорката разказва за разочарованието си от тоталитарния режим и догматичността на социалистическия реализъм, подлага на радикална критика методите и политиките на Партията, поставя и търси отговори на екзистенциалните въпроси за свободата и компромиса, за цената на живота и смисъла на идеалите. В игралните филми Желязкова експериментира със смели художествени похвати и дълбоки метафори, развива собствен творчески почерк, сравним с творци като Федерико Фелини и Андрей Тарковски. Повечето филми на Желязкова са издържани в сюрреалистичен стил и т.нар. магически реализъм стил, които като начин на мислене и естетика са противоположен на социалистическия реализъм.
Двата документални филма на Желязкова „Лице и опако“ (1981) и „Нани-на“ (1982) са философски есета за престъплението и наказанието, вината и изкуплението, в които авторката безкомпромисно показва отношението към жени-затворнички в социалистически затвор.
В отношението към властта на Бинка Желязкова, убедена комунистка, могат да бъдат проследени моралните безпокойства и отдръпването на лявата интелигенция от тоталитарната власт. Същевременно в отношението на властта към творчеството ѝ ясно се виждат средствата, използвани от социалистическата държава към интелигенцията: забрана на заснети филми, забрана на творчески проекти, уволнение, успоредно на опити за „купуване“ на лоялност/послушание чрез удостояване с позиции и/или отличия. Заради откритата си гражданска позиция и авангардни творчески решения, Бинка Желязкова е подложена на постоянен натиск – периодични наказания като спиране на произведения; временна забрана за работа; публикуване на поръчкови статии в специализирания печат за нейни филми, критикуващи неправилните партийни позиции или допуснатите „политически грешки“. Успоредно, през 1960те години Бинка Желязкова получава Димитровска награда, най-висшето държавно отличие в Народна република България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата.
На постоянния натиск изявената творческа личност – ярък пример на професионализъм и креативност, отговаря с неизменен отказ да прави поръчкови филми, поради което е поставена в ситуация на невъзможност да реализира всичките си идеи. В цялото си творчество (общо седем игрални и два документални филма), Бинка Желязкова извежда на преден план несъответствието между комунистическия идеал и реалността, използването на властта за лични цели в услуга на живота „на дребно”, нагаждането и конформизма; търси отговори на екзистенциални въпроси за свободата и компромиса. Санкционирани и ограничавани в социалистическа България, филмите на Б. Желязкова, издържани в авангарден метафорично-експресивен стил, определян като „българската нова вълна“, получават високо признание на международни фестивали – в Кан, Москва, Монреал, Берлин, Брюксел, Картахена, Карлови Вари.
Заради постоянните ѝ усилия да разбива догматичността на идеологията и на социалистическия реализъм Бинка Желязкова получава определенията „Непокорната“, „Непослушното момиче на българското кино“. До нея като сценарист през целия ѝ творчески път е съпругът ѝ – „Безкомпромисният Стоик“, драматургът, поетът, писателят Христо Ганев.
За кратко Бинка Желязкова е директор на българската секция в международната организация „Women in Film”, създадена по време на конференция на жените в киното – KIWI, в Тбилиси (1989). През 1996 г. тя е обявена за лице на киното в Източна Европа, портретът ѝ се появява върху сборника „MovEast”, но скоро след това поради здравословни причини Б. Желязкова се оттегля от обществения живот.
За творческа и гражданска позиция през 2007 г. творческият тандем Бинка Желязкова и Христо Ганев са удостоени с Награда на Министерството на културата за цялостен принос в българското кино.
Творчеството на Бинка Желязкова се разглежда днес по-широко, отвъд идеологемите, като поставящи въпроса за размиването на моралните очертания в модерното общество, за принизяването на идеалите до битов комфорт.
Филмография:
- Животът си тече тихо... (1957)
- А бяхме млади (1961)
- Привързаният балон (1967)
- Последната дума (1973)
- Басейнът (1977)
- Голямото нощно къпане (1980)
- Нощем по покривите (1988)
- Нани-на (1981), документален
- Лице и опако (1982), документален
