При установяването на правителство на т.нар. Отечествен фронт (ОФ) в България на 9.9.1944 г. започват драстични промени в институциите, които създават, издават и предоставят за ползване периодични издания, книги и документи. От особено значение за политиката на новата власт спрямо книгоиздаването и печата е създаването на официална цензурна институция - Министерство на пропагандата (МП, от септeмври 1944 до 11 декември 1947; преименувано от 1 януари 1945 на Министерство на информацията и изкуствата). МП поема координацията на всички контролни и забранителни мерки по отношение на книгите и печата, които се издават на територията на страната. Със специално постановление на новата власт от 6 октомври 1944 г. се забранява достъпът до определени книги и периодика в библиотеките и се изземват тези с „прогермански, фашистки и расистки характер“. В Държавна библиотека „Васил Коларов” специални комисии създават списъци на книги и списания, подлежащи на унищожение, както и такива, до които се забранява свободния достъп и те остават за служебно ползване. Тези забранени публикации съставляват ядрото на колекцията.
През 1945 г. Министерството на информацията спира вестниците “Социалистическа трибуна” (орган на Социалдемократическата младеж), опозиционните младежки земеделски вестници “Младежко земеделско знаме” и “Сеяч”, и печатния орган на анархокомунистите “Работническа мисъл” с аргумент, че “се появили много вестници, които поставят българските граждани в положение на дезорентираност и политическо раздробление...”. През 1946 г. се приема специален Закон допълнение към закона за печата от 1921 г., чрез което се „узаконява“ спирането на опозиционни вестници, както и на издания, които могат “да увредят общодържавните интереси, да създадат настроения, опасни за обществения ред и спокойствие или да смутят отношенията ни с чужди държави“ (Държавен вестник, бр. 97, 30 април 1946).
През 1947 г. комунистическото правителство ликвидира частната собственост, отнемат се печатниците и издателствата, печатните органи на опозицията са забранени (вестниците "Радикал"; „Народно земеделско знаме“, „Свободен народ“, „Знаме“, „Народен глас“). Провеждат се мащабни „чистки“ в организациите на българските журналисти, журналисти са арестувани, осъждани и изпращани в затвори и лагери, някои – убити. Така се налага новия тип журналистика, на която са възложени функции да бъде колективен организатор, пропагандатор и агитатор на новия строй.
В края на 1947 г. е учреден нов държавен орган – Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК), който формално заема мястото на Министерството на информацията и изкуствата, а по своя състав е тясно свързан с „Агитация и пропаганда“ отдел към Централния комитет на комунистическата партия и с Министерството на вътрешните работи. През 1950 г. се създава Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговия с печатни произведения (1950-1956), на което се възлага изготвянето на списъци на „вредната литература“ в България по примера на Главлит в Съветския съюз.
През целия период на държавен социализъм се запазва всеобхватна вертикална и хоризонтална система за контрол над печата. Главлит официално прекратява дейността си след Априлския пленум от 1956 г., но издадените списъци с "вредна литература" не се отменят. Неофициално продължава дейността в тази насока, като дори се добавят или съставят нови списъци с „упадъчна” литература. Въпреки това автори и издания успяват да заобиколят цензурата и да публикуват в едно или друго издание текстове със завоалирана или по-открита антитоталитарна насоченост. Нередки са случаите на санкции – индивидуални уволнения на журналисти и/или (временно) спиране на периодични издания. Самиздат периодични издания успяват да се появят в България едва през 1980те години.
Колекцията "В историята остават само забранените вестници!" е озаглавена с думи-цитат на главния редактор на двуседмичника „Литературни новини“ Стефан Продев, казани при спирането на вестника през 1964 г. Ad hoc колекцията е обособена като такава през 2016 година. Тя обхваща забранени и спирани вестници и списания от времето на държавния социализъм, самиздат списания, както и „Прилеп. Списание за литература“ (1990), което, макар да излиза след политическата промяна през 1989 г., издава за първи път автори-дисиденти.
Колекцията е много важна при изучаване на цензурните механизми и структури, както и на начините те да бъдат заобиколени от пресата в България през периода на държавен социализъм.
