Филмът е сътворен от позицията на участници в комунистическата съпротива, искрено вярващи в утопията. Първоначално сценарият е с име „Партизани“. Сюжетната линия се развива около сблъсъка между бивши партизани, които остават верни на идеалите и такива, които им изневеряват. Като основен герой, въплъщаващ морален упадък, оеснафяване, честолюбие и самозабравяне, е избран бивш партизански командир, заменил идеалите с висок пост на генерален директор. След поредица дълбоко обрисувани психологически драматични ситуации, финалът на филма засилва чувство за безнадеждност и безперспективност.

Създаването на филма е с множество препятствия. След поредица от обсъждания на сценария, на пробните снимки, на режисьорския сценарии, на готовия филм и т.н., през 1958 г. филмът е забранен с Постановление на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) за състоянието и по-нататъшното развитие на българската кинематография. Хронологията и местата на провеждане на обсъжданията и участниците в тях разкриват цензурните механизми, институциите и силната централизация, чрез които е провеждана партийната политика на директна намеса в творческия процес. Обсъжданията на сценария за филм започват през 1955 г.  на ниво Художествен съвет (ХС) на Студията за игрални филми (СИФ) – на това ниво мненията са различни, редица творци се изказват положително за сценария на Христо Ганев, определят го като „крайно нужен“, „новаторски, смел сценарий, който поставя проблеми, които трябва да бъдат решени“, препоръчват дори „заостряне“. Подкрепа от кинематографисти получава и режисьорският сценарий на Бинка Желязкова. Смели положителни мнения се изказват и за готовия филм. Заседанията се пренасят в кабинета на министъра на културата. И на това ниво има дебати: Тогавашният директор СИФ Георги Йовков заявява „Това ще бъде един полезен филм. Ние винаги  пледираме за реализъм, но много често го убиваме.“ Не малка част от присъстващите кинематографисти изказват открито подкрепата си за филма, в който виждат „пълно съответствие между режисьорския замисъл и изобразителното решение“. Художественият съвет на СИФ номинира в началото на 1958 г. филма за участие във фестивала в Карлови Вари през 1958 г., а друг оспорван филм „На малкия остров“, реж. Рангел Вълчанов, сц. Валери Петров, оператор Димо Коларов – за участие в кинофестивала в Кан. Няколко месеца след това следва поредно, последно обсъждане на готовия филм с вече промененото заглавие „Животът си тече тихо“, председателствано от началника на Управлението на кинематографията. Макар дори на това ниво да има дебати и присъстващите кинематографисти да отстояват подкрепата си за филма, той е заклеймен основно от присъстващите бивши партизани с високи обществени позиции, сред които преобладават военните, с обвинения като нездрав, клеветнически, антипартиен, „филм, който може само да даде материал на нашите врагове да говорят срещу партията и партизанското движение“, „вреден и ще влияе лошо и на работническата класа в народнодемократичните страни, и в капиталистическите страни“. Окончателното решение за филма е взето от ЦК на БКП с Постановление от 5.07.1958 г.: „В отделни филми нашата действителност се показва едностранчиво и изопачено като в ‘Животът си тече тихо...’. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност“. Филмите „Животът си тече тихо...“ и „На малкия остров“ са забранени. Сменени са ръководствата на Управлението на кинематографията, на СИФ, на Министерството на културата. Партийната цензура се засилва. „Животът си тече тихо...“ излиза по екраните 31 години по-късно, през 1988 г. (Всички цитати от протоколи от обсъжданията и решения за филма са по Станимирова 2012: 93-142).

Разправата с филма засилва атмосферата на страх и несигурност сред българските кинодейци от това време, сковава цялостния кинопроцес в България. Но въпреки това и през следващите години и десетилетия се реализират авангардни смели и ангажирани авторски филми.