COURAGE

Свързване на колекции

Боряна Панайотова е по-малката дъщеря на Севдалина и Панайот Панайотови, сестра на Теодора Панайотова. Теодора и Боряна израстват в среда на силно критично настроени към комунистическата власт интелектуалци. Родени в София, те живеят и в Чепеларе, където майка им е преподавателка, а баща им - директор в СОУ "Васил Дечев". Боряна и Теодора от деца са свидетели на иновативната и творческа дейност на родителите си, развиват критично и самостоятелно мислене.
Боряна Панайотова завършва висше историческо образование, автор е на учебници и педагогически материали за университетско ниво. Живее в Канада и работи като преподавателка в Université Laval (ville de Québec, Canada); Université Laurentienne (ville de Sudbury, Canada).

Родeна през 1934 г. в Шумен, Севдалина Панайотова живее от десет годишна възраст в София, където завършва българка филология през 1956. През студентските си години става близка с Петър Пеев и Георги Константинов, които през 1953 г. подготвят взривяването на  паметника на Сталин в София, но са арестувани. От смъртна присъда ги спасява смъртта на Сталин, която съвпада с деня, предвиден за взривяването на паметника. Осъдени са на 20 години затвор в т.нар. Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин. Като тяхна близка Севдалина също е обявена за враг на народа и  през целия си живот е била „разработвана“ и често привиквана от Държавна сигурност.

По време на нейното студентство 1953-1957 г. домът на родителите й – Петър и Вена Байчеви, в столицата е притегателен център за голям кръг от млади хора, които се събират, говорят, творят, спорят. Другото място е „кучешката квартира“ на ул. „Иван Рилски“ № 23, където се събират Асен Игнатов (студент по философия, близък приятел на Севдалина още от Шумен, емигрира през 1973 г., смятан за един от водещите съвременни философи); Константин Павлов (поет);  Михаил Берберов (поет); Узуна (Димитър Узунски, дългогодишен редактор на вестник „Шуменска заря“, поет, белетрист); Нела Данчева, (поетеса, дългогодишна журналистка в Шумен); Петко “кмета“; Манол “кучето“ и др. С част от тях Севдалина участва в подготовката на антикомунистически митинг, който е трябвало да се проведе в навечерието на 7 ноември 1956 г. като съпричастност на унгарските събития. Организаторите са арестувани, между тях е и Севдалина Панайотова (по баща - Байчева), митингът се проваля.

От 1959 г. Севдалина Панайотова преподава и живее в Чепеларе с изключение на периода от 1969 до 1974г., когато със съпруга си Панайот Панайотов и с двете си дъщери Теодора и Боряна се връща в София. През 1972 г. Севдалина Панайотова става център на група инакомислещи, в която влизат интелектуалци като проф. Розалия Ликова, преподавателка в Софийския университет „Климент Охридски“, Христо Събев (по късно известен като Христофор Събев), старите й приятели Петър Пеев и Георги Константинов, бивши ученици от Чепеларе, вече студенти в София, като Лика и Стефан Мареви, Златко Калайджиев, Мария Стоева и др. Те се събират (най-често) у родителите на Севдалина. Освен разговорите и политическите дискусии, те четат и обсъждат забранена по онова време литература (документирано в досиетата им в Държавна сигурност (ДС) по дни, часове и минути).

След бягството на Георги Константинов, (анархист, бивш атентатор срещу статуята на Сталин) на Запад през юли 1973г., Петър Пеев и Севдалина Панайотова са обявени за “анархотерористи“ и съучастници на Георги Константинов и са обвинени в принадлежност към нелегална терористична организация. През септември 1973 г. Петър Пеев отново е изпратен в Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин за 3 години, а през ноември Севдалина е задържана за 40 дни в Следствено управление на Държавна сигурност на ул. „Развигор” № 1. По това време тя е на 39 години, голямата й дъщеря, Теодора, е на 13, малката - Боряна - на 7. Арестувани и разпитвани са и всички останали от групата. В „Емигрантски спомени-том 1“, Георги Константинов, чрез архива на ДС доказва, че структурата си поставя за цел да “събере материали“, за да може да се проведе процес срещу Георги Константинов, Петър Пеев и Севдалина Панайотова като организатори на нелегално движение на анархисти терористи, които работят за сваляне на комунистическото управление. Една от “успешните им акции“ е нелегалното емигриране на Георги Константинов, свързвайки се с чуждестранни западни съмишленици. За набирането на “доказателства“ ДС използва всякакви средства - подслушване, заплахи, изнудване, вербуване, насилие (за което свидетелстват хилядите страници запазени в архивите на ДС). Самият Георги Константинов казва, че Петър и Севдалина никога не са били нито анархисти, нито терористи и снизходително говори за „литературния кръжец“ на Севдалина. Следственото дело срещу анархотерористите е прекратено през пролетта на 1974 г.

След като я освобождават, за да не бъде изселена, Севдалина се връща в Чепеларе, където преподава, прави театър, пише до края на живота си и където превръща словото в основно средство на своята опозиция срещу социалистическия режим. Словото във всичките му форми: като четене, като говорене, като театър, като средство за възпитание.
Трето поколение учител, житейското кредо на Севдалина Панайотова е, че образованието и възпитанието са основни фактори за формирането на личността и път към еманципацията й. Образование, в смисъл на познания, научен подход и аналитично мислене; възпитание, в смисъл на спазване, независимо от обстоятелствата, на основните морални норми. Затова, изграждането на критично мислене, т.е. поставяне под въпрос на общоприети и налагани “отгоре“ истини, сред близките, приятелите и, най-вече, сред учениците, е основният опозиционен подход на Севдалина Панайотова. Различни са формите на културната й опозиция: литературен кръжок, театрален спектакъл, сценарий и най-вече, различен от официално приетия подход към преподаването на литература в гимназиалния курс.

Като учителка, сценаристка и ръководителка на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създава сценарии и постановки, които са спирани и възпрепятствани от институциите, но които възпитават поколения на смелост, гражданска позиция, активност и анти тоталитарно мислене.

Дъщерите на Севдалина и Панайот Панайотови, Теодора и сестра й Боряна, израстват в среда на силно критично настроени към комунистическата власт интелектуалци. Родени в София, те живеят и в Чепеларе, където майка им е преподавателка, а баща им - директор в СОУ "Васил Дечев".

Теодора Панайотова завършва висше филологическо и висше икономическо образование, работи като преподавателка в Института за чуждестранни студенти, включва се в неформалните движения от 1980те години, съ-основателка е на синдикатите на учителите и на журналистите към КТ "Подкрепа". Активно подкрепяща политическата промяна към демократично управление, след 10 ноември 1989 г. тя работи към вестниците "Репортер 7", "Подкрепа" и "Демокрация" - орган на Съюза на демократичните сили (СДС) - широка коалиция, създадена през декември 1989 година от група неправителствени организации и възстановени партии от периода преди установяването на комунистическия режим, чиято цел е отхвърлянето на тоталитарна система и установяването на демокрация в България.

Теодора и сестра й Боряна от деца са свидетели на дейността на майка си, „която винаги е предизвиквала неодобрението на социалистическата власт. Като учител, сценарист и ръководител на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създаваше сценарии и постановки, които бяха спирани и възпрепятствани от институциите, но които възпитаха поколения на смелост, гражданска позиция, активност и антикомунистическо мислене".

Антикомунистическите убеждения Теодора обяснява с характеристиките на тоталитарния режим: „За да се наложи и просъществува, режимът унищожаваше системно и целенасочено спазването на основните морални норми и превръщаше в норма аморалното поведение: убийството, беззаконието, предателството, доносничеството, лъжата, двуличието, фалшификацията, корупцията и т.н. Успоредно с това режимът държеше населението в подчинение чрез страх и терор. Те, от своя страна, превръщаха параноята в постоянно душевно състояние, което унищожаваше доверието между хората. А доверието е фундаментът на всяко общество.“

Възпитана самата тя в не-страх и не-подчинение Теодора Панайотова отстоява мнението, че „твърдението, че в България не е имало съпротива срещу комунистическия режим, сравнявайки я с унгарските 1956, чешките 1968 и полските 1981 г.,не е вярно. В първите години след 9.IX.1944 г. има така нареченото Горянство. Това са военизирани чети, които се борят срещу комунистическия режим и които са избити до крак по най-жесток начин. Периодично в България се появяват групи и личности, които са били против комунистическия режим, за което са заплащали с години в лагер или затвор, изселване, уволнение, разпити и други репресивни мерки. В една такава група е участвала и Севдалина Панайотова, чиято колекция представяме.“

Разбирането си за културната опозиция Теодора изразява по следния начин: „Културна опозиция представлява опозиция чрез средствата на културата в тесния смисъл на думата, т.е. чрез формите на изкуството (словесно и несловесно, на  писмената и устна реч, което включва и образованието. През всичките 45 години на социалистическа България е имало културна опозиция. Тя се изразява по-малко в  произведения (писмени, картини, скулптури, театрални и музикални) открито  насочени срещу властта, и повече в излизане от установената интерпретация на произведенията и нарушаване на шаблона на социалистическия реализъм.“

Анастасия Николаева Пашова, доцент, доктор, е сред основателите на регионалния клон в Благоевград на дисидентския Клуб за гласност и демокрация и на Съюза на демократичните сили, участва в организацията на демократични митинги в Благоевград през 1989 г., чиито лозунг става "Стига вече - няма да търпим!"
„Културна опозиция“ др. Пашова разбира широко като "всичко, което е различно в една или друга степен от официалната идеология, обхващаща през тоталитарния режим всички сфери на живота. Ролята й е да дава израз на собствена идентичност. Може да се използват и термини като 'съпротива', 'гражданска позиция', 'културна свобода'." 
Тематичен акцент в научната работа на А. Пашова е проучването на всекидневния живот на роми, помаци, турци в различни градски и селски селища от България в исторически и съвременен план. Работейки основно с биографичния метод и включеното  антропологическо наблюдение, Анастасия Пашова поставя в центъра на изследванията си отделния човек, неговите преживявания, свързани с различните фази от живота – детство, юношество, младост, старост; взаимоотношенията с другите от социалната общност. Изследователка с дългогодишен теренен опит, А. Пашова има значителен личен принос за обогатяване на колекцията на Балканската асоциация за автобиографистика и социално общуване (БОАСО) със автобиографични и семейни устни истории, снимки, филми и етнографски материали.

А. Пашова ръководи и/или участва в множество научни проекти от регионален, национален и международен мащаб като „Дигитални архиви“ – научно-информационен комплекс, „Места на споделената памет – дигитална карта на паметници“ - проекти към Фонд "Научин изследвания" (ФНИ) към МОН; "Изграждане на дигитален ромски архив за Югозападна България -София); "To Come Out of the Shadow” Supporting the Social Integration of People Threatened with Marginalisation Caused by Their Nationality (2011–2013, Програма „Грюндвиг“); “Politics of Memory Cultures of the Russian-Ottoman War 1877-1878: From Divergence to Dialogue“ – проект по 7-ма рамкова програма „Мария Кюри“ (2012-2016, FP7-PEOPLE-2011-IRSES Marie Curie Action "International Research Staff Exchange Scheme"); „Knowledge Exchange and Academic Cultures in the Humanities: Europe and the Black Sea Region, late 18th – 21st Centuries“ (2017-2020, Horizon2020 Marie Skłodowska-Curie RISE (= Research and Innovation Staff Exchange) и др.  

Като преподавателка по педагогика в Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград, председателка на БОАСО и ръководителка на Център за междукултурни социални и образователни взаимодействия, Пашова развива активна дейност по събиране, проучване и разпространяване на знания за тоталитарния период.   

Марияна Пискова завършва през 1977 г. специалност „История“ със специализация  „Архивистика” към СУ. Между 1978 и 2000 г. работи като научен сътрудник  в Научноизследователската лаборатория по архивознание и документознание (НИЛАД) при Главно управление на архивите (днешната Държавна агенция „Архиви“), като главен специалист и като заместник директор на Централния държавен технически архив (ЦДТА). Междувременно защитава дисертация в Московския държавен историко-архивен институт (през 1984 г.) М. Пискова е специализирала в Държавния архив Потсдам, Филмовия архив в Берлин, в Дрезденската фототека, Австрийския държавен архив, Северо-Кавказкия федерален университет- Ставропол, Русия, в Института по археология и етнография на Националната академия на науките в Армения и Батумския държавен университет в Грузия.

Достиженията в архивната теория Пискова прилага и в учебната дейност – води тематичните курсове в специалностите „Културология”, История”, „Архивистика” и др.; ръководила е семинар за докторанти по визуална антропология и критически анализ на игрални филми в Ереван и лектория за студенти историци в Северокавказкия федерален университет по визуална памет и история.