COURAGE

Свързване на колекции

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в с. Хадърча (тогава – в Османската империя, днес с. Николаевка), Варненско. Основно образование получава в родното си село. След създаването на Княжество България завършва Варненската мъжка гимназия (1884), където изучава нотно пеене и цигулка отначало при Тодор Шишков (1833–1896), след това при чеха Винсенс Фалтис (1856–1951). През 1885–1887 Петър Дънов продължава образованието си в Богословския отдел на Американското Методистко Научно-богословско училище в Свищов. Завършил с „Атестат“, Петър Дънов получава права на методистки проповедник. Мисията изпраща Петър Дънов в село Хотанца, Русенско за проповедник и учител в Евангелското съботно училище, където той работи като първи евангелски учител и евангелски проповедник през учебната 1887/1888 г. 

От 1888 г. до 1892 г. Петър Дънов следва в Семинарията „Дрю” в град Медисън, щата Ню Джърси. След това Петър Дънов се записва в Богословския факултет на Бостънския университет и през 1893 г. се дипломира (тема “The migration of the Teutonic Tribes and their inversion to the Christianity” [Миграция и християнизиране на германските племена]. През следващата академична година 1893/1894 г. се записва за редовен студент в Медицинския факултет на Бостънския университет. През цялото време на следването си в Америка Петър Дънов музицира, има солови концертни изяви в методистки църкви.

В началото на 1895 г. Петър Дънов се връща в България, установява се във Варна и започва широка просветителска и обществена дейност. През 1897 г. Петър Дънов заедно с д-р Георги Миркович, Анастасия д-р Желязкова, Васил Р. Козлов и други духовни съидейници слагат началото на „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, по-късно назовано „Синархическа Верига”. Обществото провежда ежегодни срещи на различни места в страната – градове, планински местности. От началото на ХХ век до Балканската война Петър Дънов прави обиколки из България, изнася публични сказки, предимно по широко разпространената по това време в световен план френология, и прави антропометрични измервания. Петър Дънов е отлъчен от православната църква с обвинения в сектантство и окултизъм (1922 г.)

През 1913 г. Петър Дънов започва изнасяне на неделни беседи, обединени в цикли (напр. цикъл Сила и Живот), в които излага основните принципи на Новото учение на Бялото Братство. Лекциите се стенографират и дешифрират от негови ученици. Титулуването на Петър Дънов  „Учителя“ е записано за първи път в протоколите на годишната среща-събор през 1914 г. Обръщението към него  „Учителю“ остава до края на жизнения му път.

През 1917–1918 г. по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов интернира Петър Дънов във Варна под предлог, че разколебава духа на войниците. Завръща се в София в началото на м. юни 1918 г. при смяната на кабинета.

През 1921 г. Учителя Петър Дънов за първи път извежда свои ученици да посрещнат изгрева на слънцето на най-високата точка на Софийско поле, в местността „Баучер”, и я кръщава „Изгрев“. През следващата година Петър Дънов слага началото на духовната Школа на Бялото Братство. Открива я едновременно с два класа: Специален (Младежки) клас и Общ клас. В Школата теоретичните знания са съчетани с духовни практики, с методи за самоусъвършенстване, с упражнения за развиване на тялото, ума и контрол на емоциите. През лятото на 1926 г. Съборът на Бялото Братство за първи път е на Изгрева. Присъстват над 1450 души. През юли 1927 г. в „Изгрева“ е завършен салон по проект на инженер Руси Николов, в който Петър Дънов изнася лекции и беседи. Лекционният курс на Школата продължава 22 години - до смъртта на Петър Дънов през декември 1944 г. 

През януари 1944 г., след бомбардировка над София, заедно с група братя и сестри от София, Петър Дънов отива да живее временно в с. Мърчаево. В края на месец декември на 1944 г. Петър Дънов завършва земния си път в дома си в „Изгрева“. 

Петър Дънов е погребан в градината на „Изгрева“, която от 1997 г. получава статут Паметник на културата.

Вилдане Динч (Алиева) е родена през 1978 г. в град Ардино, област Кърджали, България. През юли 1989 г., на 11-годишна възраст, се премества със семейството си от България в Турция, където завършва средното си образование. Вилдане разказва: “В социалистическа България семейството ми живееше като обикновени хора, те не бяха политически активни, но в същото време семейството ми не прие доброволно процеса на принудителна българизация през 80-те години на миналия век. Спомням си как нашите турски имена бяха променени на български. Въвеждането на име-цид (известно като “насилствено промяна на имената”) се случи през декември 1984 г. След въвеждането на име-цид, членовете на семейството ми не използваха български имена, когато общуваха в семеен кръг. Но бяха задължени да ги използват при досега си с длъжностни лица. Семейството ми не беше политически активно. Нямаме официални документи, които да посочват причината за експулсирането ни от България. Семейството ми мислеше, че бяхме изгонени от България най-вече заради поведението на дядо ми. В социалистическа България дядо ми говореше публично как ‘не иска да живее в България поради репресиите и как иска да отиде в Турция’. Мисля, че това поведение на дядо ми не беше дълбоко политическо, а мотивирано от ежедневните грижи. Разбира се, от друга страна, всички ежедневни убеждения в това време имат политически конотации и контекст.

Семейството ми беше експулсирано от страната по време на етническото прочистване през лятото на 1989 г. В дискурса на комунистическата партия този процес се нарича “Възродителен процес” и “Голяма екскурзия”. На 11 януари 2012 г. българският парламент определя процеса като етническо прочистване. Спомням си, че дядо ми казваше: ‘Искам внуците ми да говорят свободно на турски по улиците и в училищата’.

Моите основни мотиви за колекция от този вид са следните: Преди всичко, колекциите относно източноевропейските социалистически режими обикновено не включват опита на малцинствата, особено турския опит през социализма. Това, според мен, е пропуск в разбирането на нашето социалистическо минало. За да разберем по-добре близкото социалистическо минало, трябва да включим различни погледи и опити. На второ място, такива колекции могат да допринесат за преодоляването на последиците от дискриминационните актове, извършени в социалистическата епоха, например някои ефекти от процеса на име-цид.

Аз не съм член на организация или партия, заемам само длъжността преподавателка в университета Улудаг, факултет по изкуства и науки, катедра “Социология”.

Вилдане Динч (Алиева) обяснява отношението си към “културната опозиция” по следния начин: “Културна опозиция означава опозиция, която се определя от ценности, противоречащи на доминиращите културни ценности на съответната социална система. Културната опозиция може да бъде осъзната или неосъзната. Може да се каже, че основният субект на културната опозиция е човекът, мъж или жена, от ежедневието. Културните дисиденти умишлено или не реагират и се противопоставят чрез цялостното си поведение. Например, да се говори на майчин език, в някои случаи дори само да се познава и да се уважава майчиния език, без да се говори, има символично значение. Други форми на противопоставяне са да носиш определени дрехи, да използваш определени фрази или просто да мислиш и да имаш емоции срещу доминиращата социално-политическа система и т.н.

Българският комунистически режим, подобно на други източноевропейски социалистически режими, е налаган отгоре. Социалистическата власт първоначално провежда политика на приобщаване на малцинствата. След първия период обаче рестриктивните и репресивни мерки на режима нарастват. В социалистическа България опозицията и дисидентите идват от различни идеологически среди (например: либерализъм, различни разбирания за социализма и т.н.) и от различни етнически и религиозни групи (например: турци, цигани, помаци, евреи и др.). Семейството ми не беше пряко и активно политически част от културната опозиция. Но те не приеха доброволно репресиите през 1980те години. Мога да кажа, че моето семейство е по-скоро жертва на репресиите при посегателството над имената и етническото прочистване, отколкото част от непосредствената опозиция.”

Артум Динч участва заедно с Вилдане Динч (Алиева) в проекта "Свидетели на етноцида, имецида, етническа дискриминация и етническо прочистване в социалистическа България: проект за устна история" [на турски: "Sosyalist Bulgaristan'da Etnik-Kırım, Ad-Kırımı, Etnik Ayrımcılık ve Etnik Temizliğin Tanıkları: Bir Sözlü Tarih Projesi"] към университета Улудаг. Проектът е подкрепен от университета (2012-2014 г.) с предоставяне на компютър и камера, но не получава допълнително финансиране. След края на проекта Вилдане и Артум Динч продължават да записват житейски разкази. Изследователите събират над сто видеозаписа. Изследователите-собственици на колекцията имат амбицията да продължат да развиват своята колекция, да я включват в по-широки международни мрежи, позволяващи сравнение на перспективите на хора, живяли в различни социалистически държави.

Peter Dabac graduated from the Faculty of Mechanical Engineering and Naval Architecture, Department of Mechanical Engineering. However, he has worked as a professional photographer since 1960, when he began collaborating with the Tošo Dabac Atelier. He has been a freelance artist since 1966, and in 1970 he became a member of ULUPUH. In 1970, after the death of Dabac, Petar inherited his atelier. He was the owner and head of the atelier and its event organizer until 2006, when he sold it to the City of Zagreb.

In the 1980s, he organized forty exhibitions of contemporary photography by domestic and foreign photographers at the Tošo Dabac Atelier. From 1991 to 2008, he taught photography at the Academy of Fine Arts in Ljubljana. He exhibited in numerous solo exhibitions at home and abroad.

Photographer Tošo Dabac was born in the municipality of Nova Rača, near Bjelovar, in 1907., , He finished elementary school in Nova Rača, and later, after moving to Samobor, he attended the Royal Classics Gymnasium in Zagreb. He enrolled to study law in Zagreb, but never completed his studies.

He first encountered photography in 1924, and his first preserved photograph is a panorama of Samobor, from 7 March 1925. He first presented his work at an amateur exhibition in Ivanec in 1932. He was one of the founders and main representatives of the so-called Zagreb School of Artistic Photography. Since the 1930s, he has participated in a series of exhibitions at home and abroad, and in 1938 he won one of the most important awards: Camera Craff. In 1951, the Yugoslav Association of Photographers awarded him the title Master of Photography, and he was also a member of the Photographic Society of America.

He fought with the Partisans in the Second World War. After the war, he joined the Croatian Association of Artists. On several occasions he was employed to photograph motifs throughout Yugoslavia (Istria, Dubrovnik, labor campaigns in Bosnia and Herzegovina ...), as well as visits by Yugoslavian artists to Toronto in 1949, Chicago in 1950, Moscow in 1958 and the Expo in Brussels in 1958.

He exhibited at the international shows Das menschliche Antlitz Europas and Was ist der Mensch? In 1966 he received the national Vladimir Nazor Award for the highest achievements in the visual arts, and in that same year, he also received the lifetime achievement award from the Yugoslav Association of Photographers.

According to Marina Benažić, Tošo Dabac was apolitical, so he never took part in any opposition activities against the socialist regime. But he was very much involved in cultural events throughout Zagreb during the 1950s and especially the 1960s, when he opens his studio to many, primarily abstract, artists.