COURAGE

Свързване на колекции

Роден през 1911 г. в село Тресонче, днес в Р Македония, в семейство самоопределящо се като българи, Христо Огнянов израства в граничен район с етнически смесено население и силно напрежение между Османската империя, България, Сърбия и Гърция. След Междусъюзническата война селото е включено в състава на Сърбия. Христо Огнянов завършва начално училище (сръбско) в Тресонче, но е принуден да прекъсне образованието си и да работи като слуга на различни места в Скопие. През 1926 г. Х. Огнянов заминава за Стара Загора, където през 1932 г. завършва Народната държавна гимназия, като успоредно работи в строителството. През този период Х. Огнянов се включва в комунистически кръжоци и става член на Македонската младежка организация „Гоце Делчев“. Това е времето, когато се формира интересът му към литературата, започва да пише стихове, сътрудничи на сп. „Ехо“, „Светулка“ и др. През 1932 г. Христо Огнянов записва право и държавни стопански науки в Държавния университет в София. Чрез брат си - Борис Огнянов, завършил архитектура в Прага и Дрезден, работещ като архитект в София, активен член на Вътрешна Македонска Революционна Организация (ВМРО), Христо Огнянов се приобщава към идеите на организацията.  Става член на секретариата на Съюза на Македонските младежки културно-просветни организации и на македонското студентско дружество „Вардар“.  Въпросът за принадлежността на територията, населението и историческото наследство на Македония след разпадането на Османската империя, т.нар. Македонски въпрос, съставна част от т.нар. Източен въпрос, е един от водещите по това време политически проблеми в Югоизточна Европа. След Първата Световна Война България води непоследователна политика по Македонския въпрос, колебаеща се между сближаване с Югославия и позиция на неутралитет. ВМРО под ръководството на Иван Михайлов обявява през 1930те години, че ще се бори за пълно освобождение и независимост на Македония (дотогава целта е била извоюване статут на автономна област). Дружество „Вардар“, както и ВМРО са забранени през 1934 г. след т.нар. Деветнадесетомайски преврат, когато се отменят Търновската конституция, разпуска се Народното събрание и се забраняват политическите партии и революционните организации, както и печатните им органи.

През 1936 г. Огнянов става сътрудник на доброволни начала към „Обзор. Седмичник за политика, литература и обществен живот“. Под псевдонима „Огнян“ пише фейлетони и памфлети, посветени основно на националните въпроси, обявява се против теорията за македонска нация и македонски език; публикува поезия. През 1937 г. Х. Огнянов завършва висшето си образование, започва работа като стажант-адвокат и едновременно е назначен като репортер в един от най-престижните български вестници по това време – в. „Зора“. Две години след това, през 1939 г., отпечатва първата си стихосбирка „Южни ветрове“, приета добре от литературната критика. През същата година  Огнянов е приет за спомагателен член на Дружеството на столичните журналисти и спечелва Хумболтова стипендия по международно право. Това съвпада с избухването на Втората световна война. Огнянов е изпратен като кореспондент на вестника в Берлин. Постепенно Огнянов се превръща в неформален представител на българските журналистически представители в Берлин, домът му става средище на литературни творци от Балканите. В Берлин през 1940 г. Х. Огнянов сключва брак с дългогодишната си партньорка Маргарита Христакева. През януари 1944 г. Христо и Маргарита Огнянови се пренасят в Загреб, където Огнянов по идейна убеденост става секретар на Иван Михайлов. И. Михайлов, ръководител на ВМРО е тясно свързан с немското и особено италианското разузнаване, лавира между идеите за създаване на самостоятелна или автономна македонска държава и „Македония, присъединена към България“. В Загреб Огнянов съставя втората си стихосбирка „Пътешествие. Стихотворения“. В средата на септември 1944 г., дни след установяването на новата власт в България, Христо Огнянов успява да стигне през Югославия и Унгария във Виена. В България остава съпругата му Маргарита, след няколко години неуспешни опити от страна на Огнянов да я изтегли във Австрия, те се развеждат.

ВМРО е обявена за „фашистка организация“, а нейните дейци за „врагове на народа“. След установяването на новия режим, заради участието във ВМРО и дописките за в. „Зора“ от Берлин Огнянов задочно е изключен от Дружеството на столичните журналисти и е осъден от Народния съд „заради проявена активна фашистка и прогерманска дейност“. Ранните години на т.нар. Отечественофронтовска власт (1944-1947) са период на неясна и двусмислена политика от страна на България по Македонския въпрос. Започват преговори с Йосип Броз Тито за реализиране на т.нар. Южнославянска федерация, предвиждащи създаване на „македонска нация“. Под влияние и по настояване на премиера Георги Димитров се провежда кампания на вписване на народност „македонец“ в личните документи на български граждани, въвежда се „македонски език“ в Пиринска Македония, част от НРБ. След разрива между Сталин и Тито през 1948 година, започва промяна в българските позиции; изострят се отношенията между България и Югославия, опитите за създаване на „македонска нация“ се преразглеждат като грешка, официално призната през 1962 г. Независимо от променящата се българска политика, в марксистко-ленинската историография дейността на ВМРО се представя в периода 1944–1989 година основно негативно.

В Австрия Огнянов записва право в Инсбруксия университет (успоредно продължава да работи за ВМРО) и сключва брак с оперната певица Инге Мюлер. Воден от патриотичните си възгледи, Огнянов през 1951 г. заминава за кратко за Рим на служба при Иван Михайлов, като прави изследвания в архиви и библиотеки за „македонските българи“ и записва спомените на Иван Михайлов и други дейци на македонскито освободително движение. През следващата година – 1952, е поканен от ръководителя на българския отдел към „Гласът на Америка“ в Мюнхен (Александър Димитров) за работа в радиостанцията като отговарящ за българската проблематика. През 1956 г. е изпратен на едногодишна специализация в централния офис на „Гласът на Америка“ в САЩ. Работи и към в. „Македонска трибуна“, орган на Македонската патриотична организация (МПО) в САЩ, както и като преподавател по български език към университета в Сиракюз. В САЩ става част от колонията българи политемигранти, развива широка публицистична и културна дейност.

През 1962 г. Огнянов подписва договор с радио „Свободна Европа“ (РСЕ) и се премества в Залцбург, Австрия. В РСЕ отговаря за прегледа на печата, коментира политически и културни събития, води рубриката „Български исторически календар“ и предавания по езикови и други въпроси. Важна авторска поредица на Огнянов е „Нов златен век на българската литература“ (1964-1965 г., 26 беседи), в която представя пълна история на българската литература от периода на 1878-1950те години. За първи път за един период от около 20 години българският радиослушател чува имена и творби на автори, подложени на организирана забрава, започнала след 9. 9. 1944 г. с публикуване на списъци на вредната литература (д-р Кръстьо Кръстев, Димитър Шишманов, Симеон Радев, Боян Пенев, Атанас Далчев и други).

Успоредно Огнянов започва серия „Българската литература под комунизма“ (154 беседи), в която дава оценка на явления, събития, критикува т.нар. Априлски пленум на БКП, прокламиращ „размразяване“ и показва фалша на партийната пропаганда. Рецензира книги, репликира статии в българския печат и изказвания по Радио „София“.

Поредицата на Огнянов „Единадесет века християнство в България“ е отличена от Асоциацията на католическите радиопредаватели в Америка [The Catholic Broadcasters Association of America]. Под общото название „Религия и атеизъм в България под комунизма“ през 1974 изнася поредица от лекции. В България активностите на Огнянов на религиозна тема се следят от властите и се определят като „подривно-пропагандна дейност“, тъй като се издига ролята на „църкви, манастири и духовници“ (Киряков 2016). 

Голямото въздействие на „вражеските“ радиостанции още през 1960те години води до създаването на специално управление за борба „срещу идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната“ (Киряков 1999: 215). Големи усилия се полагат за внедряването на агенти в редакциите. От 1970те години Огнянов работи под радиопсевдонима Борис Босилков и стига до позицията програмен редактор в културните емисии на РСЕ, което се възприема като лидер на антикомунистическите радоипредавания. През 1977 г. е пенсиониран, но продължава критичните си предавания към РСЕ.

Трудно е да се определи рецепцията на програмите в българското общество. Според статистическо изследване, проведено от властите в България през 1972 година в два окръга на страната (Бургаски и Варненски) и сред студентите в София, българските емисии на чуждите радиостанции „Свобода“ „Свободна Европа“, „Би Би Си“, „Гласът на Америка“ се радвали на голяма слушаемост – повече от 50% от учащите се, около 1/3 от всички изследвани (цит. по Киряков 1999: 214). 

Христо Огнянов играе ролята на обединяващ център на български политемигранти, работи с хора от различни поколения – състудента си Петър Увалиев (БиБиСи, Лондон), както и с пристигналите на Запад през 1970те години – Димитър Бочев, Георги Марков, Димитър Статков и други. 

През 1965 г. в дома на Христо Огнянов в Мюнхен се създава Българско академично дружество „Д-р Петър Берон“ (БАД), обединяващо български учени на Запад. Една от целите на дружеството е да се подготвят публикации, посветени на българистични проблеми, издава се поредицата „Schriftenreihe zur Bulgarienforschung”. Многобройни са организираните от дружеството конференции, посветени на критичен прочит на българската история и настояще, като през 1981 г. във връзка със стимулираните и от официалнта власт в България чествания на 1300 годишнината от създаването на българската държава, дружество „Д-р Петър Берон“ организира културни прояви и в САЩ и Канада.

В Германия Огнянов е приет за член на EXIL–P.E.N. Център на писатели в емиграция в немскоезични страни [EXIL–P.E.N. Zentrum der Schriftstellerinnen und Schriftsteller im Exil deutschsprachiger Länder].

Христо Огнянов остава до края убеден привърженик на националната идея, разбирана като приобщаване на националните духовни ценности към съкровищницата на световната култура. Издава свои стихове, както и онтология на българската лирика, в която включва български поети между двете световни войни, както и някои следдеветосептемрийски поети, чиито произведения са контра или поне коректив на официалната литература – Блага Димитрова, Константин Павлов и други. 

През втората половина на 1980те години „Желязната завеса“ става по-пропусклива, режимът се смекчава, интензивират се контактите между Изтока и Запада, редица интелектуалци от България получават възможност за пътуване на Запад. Много от тях установяват връзка с Христо Огнянов (Васил Гюзелев, Вера Мутафчиева, Петър Динеков и други). Огнянов остава една от централните фигури на българската емиграция. България посещава след политическите промени от 1989 г.  – многобройни са честванията на Огнянов. Отличен е с орден „Мадарски конник“, трети по старшинство в наградната система на Р България.

Петко Георгиев Михайлов-Огойски е роден в село Огоя на 1 ноември 1929 г. в местността Войкин дол. Произхожда от огойския род "Заяците". Учи в родното си село, гимназиално образование започва в гр. Своге, премества се в София и завършва Пета софийска мъжка гимназия през 1948 г. През 1949-1950 г. отбива военната си служба в гр. Видин, Трети бдински пехотен полк и в Учебното граничарско поделение „Тополница“, но през март 1950 г. е арестуван за разпространяване на позиви. Осъден е на 5 години затвор за “вражески стихове и заговорническа дейност”, които излежава в различни затвори (Плевенски затвор, затвор край с. Дивдядово) и в Първи и Втори обект на лагера за принудителен труд Белене на остров Персин.

След освобождаването му през 1953 г. поради изтърпяване на присъдата, смятано с трудовите дни, дослужва войнишката си служба като трудовак. Работи в селското стопанство, като общ работник и сондьор към държавни предприятия, строителен бояджия и стига до позиция „началник склад“ за бои в кооперация „Домукраса“.

През 1955 г. сключва брак с Ягода Петкова Данова-Юсова от с. Чепинци, през 1956 г. се ражда първият им син Петко; през 1959 г. – дъщеря им Мария.

Започва висше образование като задочник в Историко-философския факултет на Софийския университет и завършва семестриално. Но дипломирането му е осуетено – през 1962 г., след отказ да сътрудничи като агент-доносник на Държавна сигурност, е отново арестуван и осъден на 2 години затвор.

След излежаването в затвори на втората присъда, през 1963 г. Петко Огойски става член на Литературния кабинет към дома-музей „П. К. Яворов“ в София, впоследствие е избран за негов председател. Кабинетът е разтурен през 1970 г. след като двама от неговите членове, приятели на Огойски от затвора – Милчо Присадишки и Никола Бежански, бягат на Запад.

Като бивш политически затворник Огойски намира работа единствено в индустриални предприятия. През 1960те – 1980те години Огойски работи като бояджия, стига до позицията началник склад на боите и инструментите в ДПУ „Багра“, но и там е под непрекъснато наблюдение на Държавна сигурност.

През 1966 г. се ражда третото дете на Петко и Ягода Огойски – Христо. През свободното си време Петко Огойски провежда етнографски изследвания и записва регионален фолклор. Става член на редица организации: на Софийското регионално литературно дружество, на Съюза на регионалните краеведи, на Дружеството на краеведите в България и на Българското историческо дружество. Някои от текстовете му, критикуващи режима, са публикувани във вестници и списания под псевдоними като Мицо Гицин, Петко Мургашки, Драгослав Братски и Ярослав Персински. Домът на семейство Огойски става място за среща на опозиционни интелектуалци.

След рухването на комунистическия режим през 1989 г. Огойски е сред учредителите на възстановения Български земеделски народен съюз "Никола Петков", който влиза в Съюза на демократичните сили, основната антикомунистическа коалиция. През 1990 г. Огойски е мажоритарно избран за депутат в Седмото Велико народно събрание (10 юли 1990 г. - 2 октомври 1991 г.), което приема новата Конституция на Република България. Огойски е приет за член на Съюза на българските писатели. Избран е за главен редактор на вестник "Земеделско знаме", издание на БЗНС "Никола Петков" (1991-1993 г.)

Стихове и текстове от Петко Огойски са включени през 2013 г. в Христоматия по литература за 12 клас "Забранените писатели", съвместно издание на Център „Хана Аренд“, Център за европейски изследвания на Европейската народна партия и фондация "Конрад Аденауер".

През 2015 г. Петко Огойски, заедно с български политици (Йорданка Фандъкова – кмет на София, омбудсман Константин Пенчев), журналисти (Георги Коритаров), историци (Ивайло Знеполски, Антонина Желязкова, Валери Тодоров), писателя Георги Господинов и други обществени личности е удостоен с почетната награда на вестник Заман за "принос към обществения мир и етническото разбирателство в България" - http://zaman.bg/bg/vzamanv-vratchi-edinstvenite-nagradi-za-prinos-kam-obshtestveniya-mir/  

На Петко Огойски е посветено биографично изследване (Иванова 2012); с филм за него през 2014 г. започва документалната поредица на БНТ „Отворените досиета“ на разследващия журналист Христо Христов.

Боряна Панайотова е по-малката дъщеря на Севдалина и Панайот Панайотови, сестра на Теодора Панайотова. Теодора и Боряна израстват в среда на силно критично настроени към комунистическата власт интелектуалци. Родени в София, те живеят и в Чепеларе, където майка им е преподавателка, а баща им - директор в СОУ "Васил Дечев". Боряна и Теодора от деца са свидетели на иновативната и творческа дейност на родителите си, развиват критично и самостоятелно мислене.
Боряна Панайотова завършва висше историческо образование, автор е на учебници и педагогически материали за университетско ниво. Живее в Канада и работи като преподавателка в Université Laval (ville de Québec, Canada); Université Laurentienne (ville de Sudbury, Canada).

Родeна през 1934 г. в Шумен, Севдалина Панайотова живее от десет годишна възраст в София, където завършва българка филология през 1956. През студентските си години става близка с Петър Пеев и Георги Константинов, които през 1953 г. подготвят взривяването на  паметника на Сталин в София, но са арестувани. От смъртна присъда ги спасява смъртта на Сталин, която съвпада с деня, предвиден за взривяването на паметника. Осъдени са на 20 години затвор в т.нар. Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин. Като тяхна близка Севдалина също е обявена за враг на народа и  през целия си живот е била „разработвана“ и често привиквана от Държавна сигурност.

По време на нейното студентство 1953-1957 г. домът на родителите й – Петър и Вена Байчеви, в столицата е притегателен център за голям кръг от млади хора, които се събират, говорят, творят, спорят. Другото място е „кучешката квартира“ на ул. „Иван Рилски“ № 23, където се събират Асен Игнатов (студент по философия, близък приятел на Севдалина още от Шумен, емигрира през 1973 г., смятан за един от водещите съвременни философи); Константин Павлов (поет);  Михаил Берберов (поет); Узуна (Димитър Узунски, дългогодишен редактор на вестник „Шуменска заря“, поет, белетрист); Нела Данчева, (поетеса, дългогодишна журналистка в Шумен); Петко “кмета“; Манол “кучето“ и др. С част от тях Севдалина участва в подготовката на антикомунистически митинг, който е трябвало да се проведе в навечерието на 7 ноември 1956 г. като съпричастност на унгарските събития. Организаторите са арестувани, между тях е и Севдалина Панайотова (по баща - Байчева), митингът се проваля.

От 1959 г. Севдалина Панайотова преподава и живее в Чепеларе с изключение на периода от 1969 до 1974г., когато със съпруга си Панайот Панайотов и с двете си дъщери Теодора и Боряна се връща в София. През 1972 г. Севдалина Панайотова става център на група инакомислещи, в която влизат интелектуалци като проф. Розалия Ликова, преподавателка в Софийския университет „Климент Охридски“, Христо Събев (по късно известен като Христофор Събев), старите й приятели Петър Пеев и Георги Константинов, бивши ученици от Чепеларе, вече студенти в София, като Лика и Стефан Мареви, Златко Калайджиев, Мария Стоева и др. Те се събират (най-често) у родителите на Севдалина. Освен разговорите и политическите дискусии, те четат и обсъждат забранена по онова време литература (документирано в досиетата им в Държавна сигурност (ДС) по дни, часове и минути).

След бягството на Георги Константинов, (анархист, бивш атентатор срещу статуята на Сталин) на Запад през юли 1973г., Петър Пеев и Севдалина Панайотова са обявени за “анархотерористи“ и съучастници на Георги Константинов и са обвинени в принадлежност към нелегална терористична организация. През септември 1973 г. Петър Пеев отново е изпратен в Трудово-възпитателното общежитие (лагер за принудителен труд) в Белене на остров Персин за 3 години, а през ноември Севдалина е задържана за 40 дни в Следствено управление на Държавна сигурност на ул. „Развигор” № 1. По това време тя е на 39 години, голямата й дъщеря, Теодора, е на 13, малката - Боряна - на 7. Арестувани и разпитвани са и всички останали от групата. В „Емигрантски спомени-том 1“, Георги Константинов, чрез архива на ДС доказва, че структурата си поставя за цел да “събере материали“, за да може да се проведе процес срещу Георги Константинов, Петър Пеев и Севдалина Панайотова като организатори на нелегално движение на анархисти терористи, които работят за сваляне на комунистическото управление. Една от “успешните им акции“ е нелегалното емигриране на Георги Константинов, свързвайки се с чуждестранни западни съмишленици. За набирането на “доказателства“ ДС използва всякакви средства - подслушване, заплахи, изнудване, вербуване, насилие (за което свидетелстват хилядите страници запазени в архивите на ДС). Самият Георги Константинов казва, че Петър и Севдалина никога не са били нито анархисти, нито терористи и снизходително говори за „литературния кръжец“ на Севдалина. Следственото дело срещу анархотерористите е прекратено през пролетта на 1974 г.

След като я освобождават, за да не бъде изселена, Севдалина се връща в Чепеларе, където преподава, прави театър, пише до края на живота си и където превръща словото в основно средство на своята опозиция срещу социалистическия режим. Словото във всичките му форми: като четене, като говорене, като театър, като средство за възпитание.
Трето поколение учител, житейското кредо на Севдалина Панайотова е, че образованието и възпитанието са основни фактори за формирането на личността и път към еманципацията й. Образование, в смисъл на познания, научен подход и аналитично мислене; възпитание, в смисъл на спазване, независимо от обстоятелствата, на основните морални норми. Затова, изграждането на критично мислене, т.е. поставяне под въпрос на общоприети и налагани “отгоре“ истини, сред близките, приятелите и, най-вече, сред учениците, е основният опозиционен подход на Севдалина Панайотова. Различни са формите на културната й опозиция: литературен кръжок, театрален спектакъл, сценарий и най-вече, различен от официално приетия подход към преподаването на литература в гимназиалния курс.

Като учителка, сценаристка и ръководителка на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създава сценарии и постановки, които са спирани и възпрепятствани от институциите, но които възпитават поколения на смелост, гражданска позиция, активност и анти тоталитарно мислене.

Дъщерите на Севдалина и Панайот Панайотови, Теодора и сестра й Боряна, израстват в среда на силно критично настроени към комунистическата власт интелектуалци. Родени в София, те живеят и в Чепеларе, където майка им е преподавателка, а баща им - директор в СОУ "Васил Дечев".

Теодора Панайотова завършва висше филологическо и висше икономическо образование, работи като преподавателка в Института за чуждестранни студенти, включва се в неформалните движения от 1980те години, съ-основателка е на синдикатите на учителите и на журналистите към КТ "Подкрепа". Активно подкрепяща политическата промяна към демократично управление, след 10 ноември 1989 г. тя работи към вестниците "Репортер 7", "Подкрепа" и "Демокрация" - орган на Съюза на демократичните сили (СДС) - широка коалиция, създадена през декември 1989 година от група неправителствени организации и възстановени партии от периода преди установяването на комунистическия режим, чиято цел е отхвърлянето на тоталитарна система и установяването на демокрация в България.

Теодора и сестра й Боряна от деца са свидетели на дейността на майка си, „която винаги е предизвиквала неодобрението на социалистическата власт. Като учител, сценарист и ръководител на театрален състав Севдалина Панайотова половин век създаваше сценарии и постановки, които бяха спирани и възпрепятствани от институциите, но които възпитаха поколения на смелост, гражданска позиция, активност и антикомунистическо мислене".

Антикомунистическите убеждения Теодора обяснява с характеристиките на тоталитарния режим: „За да се наложи и просъществува, режимът унищожаваше системно и целенасочено спазването на основните морални норми и превръщаше в норма аморалното поведение: убийството, беззаконието, предателството, доносничеството, лъжата, двуличието, фалшификацията, корупцията и т.н. Успоредно с това режимът държеше населението в подчинение чрез страх и терор. Те, от своя страна, превръщаха параноята в постоянно душевно състояние, което унищожаваше доверието между хората. А доверието е фундаментът на всяко общество.“

Възпитана самата тя в не-страх и не-подчинение Теодора Панайотова отстоява мнението, че „твърдението, че в България не е имало съпротива срещу комунистическия режим, сравнявайки я с унгарските 1956, чешките 1968 и полските 1981 г.,не е вярно. В първите години след 9.IX.1944 г. има така нареченото Горянство. Това са военизирани чети, които се борят срещу комунистическия режим и които са избити до крак по най-жесток начин. Периодично в България се появяват групи и личности, които са били против комунистическия режим, за което са заплащали с години в лагер или затвор, изселване, уволнение, разпити и други репресивни мерки. В една такава група е участвала и Севдалина Панайотова, чиято колекция представяме.“

Разбирането си за културната опозиция Теодора изразява по следния начин: „Културна опозиция представлява опозиция чрез средствата на културата в тесния смисъл на думата, т.е. чрез формите на изкуството (словесно и несловесно, на  писмената и устна реч, което включва и образованието. През всичките 45 години на социалистическа България е имало културна опозиция. Тя се изразява по-малко в  произведения (писмени, картини, скулптури, театрални и музикални) открито  насочени срещу властта, и повече в излизане от установената интерпретация на произведенията и нарушаване на шаблона на социалистическия реализъм.“