През 1963 г., след отбиване на редовната военна служба, Ванцети Василев е приет за редовен студент във Висшия Химикотехнологически Институт (ВХТИ), дипломира се през 1971 г. Работи като технолог в различни заводи, приет е за редовен аспирант към ВХТИ и защитава кандидатска (докторска) дисертация. През 1970те години започват личните сблъсъци на Ванцети Василев с органите на Държавна сигурност. Поради „неблагонадеждния“ си произход, той е изпитвал контрола и натиска на властта. Чувствайки се притиснат и не желаейки да сътрудничи на тайните служби, В. Василев напуска работа и става свинар в родното село на майка си – с. Враня стена. Използва времето, за да пише автобиографична белетрестично-документална книга „Семената на страха“, основана на лични преживявания и на събраните от него разкази на бивши лагеристи – приятели на баща му. Поради страха да не бъдат разкрити хората, споделили с него опита си, унищожавал всички записки. През 1988 г., по време на провежданите на българо-сръбската граница ежегодни събори, Ванцети Василев бяга през Сърбия в Италия. Работи като градинар, преводач и управител на лагерите за руски емигранти евангелисти. В края на 1989 г. емигрира за Ню Йорк, където работи като нощен пазач, бояджия, строителен работник, дистрибутор на двигатели за камиони, таксиметров шофьор.
При бягството си, В. Василев успял да изнесе един екземпляр от ръкописа на подготвяната като Самиздат книга. Копие от ръкописа оставил в дома си и го открил през 2016 г., скрит на тавана на старата им плевня. В Ню Йорк В. Василев се развива като автор на мемоарно-художествените си романи. Довършва и издава „Семената на страха" – разказ в първо лице за униженията и безизходицата на един млад учен в условията на тоталитарния режим. Книгата излиза през 1991 в София с финансовата подкрепа на „Отворено общество“, след което е представена и в Ню Йорк.
Втората книга на В. Василев „Влаковете на Рим“ излиза през 2006 г., преведена e на немски ("Die Züge von Rom") и e представена на панаира на книгата във Франкфурт през 2009 г. През 2010 г. е публикувана книгата му „Разкази от Нюйоркската библиотека“. От 1991 г. В. Василев е член на редакционна колегия на нюйоркското издателство „Cross Cultural Communications“. Участва в международни литературни фестивали в Суонзи, Уелс; Бингамтън, щата Ню Йорк. В Ню Йорк В. Василев установява контакт с редица български емигранти, запознава се с Христо Явашев – Кристо и Жан-Клод, за които пише книгата „Да опаковаш вятъра. По стъпките на Кристо и Жан-Клод“ (2013).
Създадената през 2016 г. колекцията на Ванцети Василев не е позната в България. Сред целите на автора-създател на колекцията са да запази спомена за съдбата на родителите си, да представи пред по-широка публика своя поглед върху тоталитарния режим и трансформациите на насилието – от директна физическа репресия към психически натиск и силни ограничения.
-
Местоположение:
- United States
- България
-
Местоположение:
- Varna, Bulgaria
Петър Воденичаров е доктор по общо и сравнително езикознание, асистент (1985), главен асистент (1990) и доцент (2001) в Югозападния университет Неофит Рилски, Благоевград, където чете лекции по етно-, социо- и психолингвистика. Заместник-декан на Филологическия факултет към Югозападния университет „Неофит Рилски“ (2001). Хоноруван преподавател по етнолингвистика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (1995-1997) и гост лектор към редица европейски университети. П. Воденичаров има множество специализации в различни европейски академични институции (Северокавказкия федерален университет, Загребския университет, Университета в Грац, Копенхагенския университет, Бергенския университет).
Водещ български специалист по езикови политики, П. Воденичаров разглежда отношенията език – власт, като насочва вниманието към езика на маргинализирани, стигматизирани групи население. "Антиезика" на тези "неми" или "не-чути" групи Воденичаров определя като форма на съпротива. Като член на управителните съвети на Международния балканистичен семинар в Благоевград (от 1991 – ) и на неправителствената организация Балканско общество за автобиографистика и социално общуване (БОАСО) (от създаването му през 1996 – ) активно участва в изграждането на „архиви на идентичност“, включващи устни свидетелства, визуални материали, недостатъчно познати документи от държавните архиви, които представят алтернативни на доминиращия „монументален държавен“ наратив репрезентации за историята на определени конкретни социални групи (малцинства по полова, социална, етническа, „расова“ принадлежност). П. Воденичаров участва в редица проекти от регионален, национален и международен мащаб („Дигитални архиви“ – научно- информационен комплекс, „Места на споделената памет – дигитална карта на паметници“ - проекти към Фонд "Научин изследвания" (ФНИ)към МОН; „To Come Out of the Shadow” Supporting the Social Integration of People Threatened with Marginalisation Caused by Their Nationality (2011–2013, Програма „Грюндвиг“); “Politics of Memory Cultures of the Russian-Ottoman War 1877-1878: From Divergence to Dialogue“ – проект по 7-ма рамкова програма „Мария Кюри“ (2012-2016, FP7-PEOPLE-2011-IRSES Marie Curie Action "International Research Staff Exchange Scheme"); „Knowledge Exchange and Academic Cultures in the Humanities: Europe and the Black Sea Region, late 18th – 21st Centuries“ (2017-2020, Horizon2020 Marie Skłodowska-Curie RISE (= Research and Innovation Staff Exchange) и др.
Основната и споделена цел на учените, обединени в БОАСО, може да бъде предадена чрез подзаглавието на проект и публикация: „Демократична публичност чрез право на история“.
-
Местоположение:
- Blagoevgrad, Blagoevgrad, Bulgaria 2700
Желю Митев Желев е роден на 3 март 1935 г. в село Веселиново, Шуменско. Завършва основното си образование в родното си село, а през 1953 г. – Народно мъжко средно училище „Никола Й. Вапцаров“ в Шумен. Скоро след това Желю Желев записва специалност „Философия“ във Философско-историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“. През 1958 г. се дипломира. Макар да започва работа като щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС в Обединеното ТКЗС във Веселиново и служител в читалището на селото, кандидатурата му за аспирантура във Философския институт на БАН през 1959 г. на два пъти е отхвърлена с мотива, че в идеологически институт, какъвто е философският, безпартийни не се допускат. На следващата година Желю Желев става член на БКП, а през 1961 г. е приет за редовен аспирант по „Диалектически материализъм“ към Катедрата по философия в Софийския университет.
През 1964 г. представя дисертация на тема „Определението на материята и съвременното естествознание“, в която оспорва Лениновото определението за материята. Дисертацията е издадена като самостоятелна книга в поредицата „Президентска библиотека“ на фондация „Д-р Желю Желев“ през 2010 г. Заради редица публични прояви и критика на марксистко-ленинската идеология и „авторитарно-догматичния стил на философстване“, Желев попада под наблюдението на органите на Държавна сигурност, изключен е от комунистическата партия (януари 1965 г.) и му е отказана защита на дисертационния труд. През лятото на 1965 г. успява да публикува на циклостил основни идеи и части от дисертацията си и да ги разпространи в България и в чужбина (Германия и Югославия), което му спечелва признание във философските среди.
Отнето му е правото да пребивава в София и след кратък престой в родното си село, Желев се установява в селото на съпругата си Мария – с. Грозден, Бургаско (1966–1972). Остава без работа за 6 години. В с. Грозден започва да пише изследването „Фашизмът“ с първоначално заглавие „Тоталитарната държава“. Завършва книгата си в края на 1967 г., но нито едно издателство не се наема да публикува. Желев се завръща в София през 1972 г. и започва работа като специалист-социолог в Центъра за художествена самодейност към Комитета за изкуство и култура. През 1974 г. успешно защитава кандидатската си дисертация на тема „Възможност, действителност, необходимост“ и придобива научната степен „доктор по философия“. От 1975 г. е назначен за научен сътрудник, а от 1979 г. за старши научен сътрудник в Научно-изследователския институт по култура към Комитета по култура. Завежда секция „Култура и личност“ (1977–1982).
В началото на март 1982 г. издателство „Народна младеж“ издава в 10 000 тираж „Фашизмът“. Книгата предизвиква сензация в обществените среди. Само две седмици по-късно Държавна сигурност забранява книгата и нарежда да бъде конфискувана заради „липса на класово-партиен подход при разглеждането на въпросите“, както и поради аналогии между фашистките и социалистическите държави. Наказани са рецензентите проф. д-р Николай Генчев, проф. Кирил Василев, външният редактор Иван Славов и директорът на издателството Евтим Евтимов. При наложената забрана на Желю Желев да публикува свои трудове, през 1983 г. той издава по системата „Самиздат“ „Увод в теорията на личността“. Уводът, както и книгите „Човекът и неговите личности“ и „Релационна теория за личността“ излизат официално едва след 1989 г.
През октомври 1987 г. във Философския институт на БАН Желю Желев защитава дисертация „Релационна теория на личността“ за степента „доктор на философските науки“. Чрез нея, а и в поредица от лекции, той подлага на критика програмата за естетическо възпитание на Комитета за култура.
От началото на 1988 г. д-р Желев участва активно в първите неформални опозиционни прояви срещу официалната власт, включва се в подготовката и организацията на Обществения комитет за екологична защита на Русе; съосновател е на Клуба за защита на гласността и преустройството в България и член на неговото ръководство. Освен многото интервюта пред радиостанции като „Дойче веле“, „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“ и „Би Би Си“, Желев с други членове на клуба през юни и август 1989 г. осъждат с две декларации т.нар. „Възродителен процес“ като едно от „най-страшните престъпления“ на режима на Тодор Живков.
За дисидентските си прояви през 1989 г. Желев е уволнен от Института за култура. През септември 1989 г. той става инициатор за започване на преговори между лидерите на различни неформални движения за изграждане на обща коалиция срещу БКП. На 7 декември 1989 г. в Института по социология на БАН е основан Съюзът на демократичните сили. За председател на Координационния съвет единодушно е избран д-р Желев. Като лидер на СДС той с още 11 интелектуалци взема участие на работната закуска във френското посолство, състояла се на 19 януари 1990 г. при посещението на френския президент Франсоа Митеран в България, която до голяма степен легитимира българската опозиция.
Председателят на СДС участва активно в преговорите с представители на БКП по най-важните въпроси за прехода към парламентарна демокрация, водени на т.нар. Национална кръгла маса (януари – май 1990 г.). След изборите за VІІ Велико народно събрание през юни 1990 г. д-р Желев е избран за Председател на Парламентарната група на СДС, а на 1 август с.г. – за Председател/Президент на България. На 19 януари 1992 г. Желю Желев печели първите проведени по новата Конституция президентски избори чрез пряк вот на гражданите. Като президент той води целенасочена външна политика - подкрепа за Борис Елцин по време на „пуча“ в Москва през 1991 г., признаване на независимостта на Македония, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. След пресконференцията през лятото на 1992 г., добила названието „Боянски ливади“, отношенията между президента и СДС охладняват, а позициите им се раздалечават. На 1 юни 1996 г. д-р Желев губи от Петър Стоянов, издигнат от Обединените демократични сили, предварителните избори за президент. След края на президентския си мандат (22 януари 1997 г.) Желев създава партия „Либерално-демократична алтернатива“ и от март с.г. е неин почетен председател. Партията участва самостоятелно на парламентарните избори през април 1997 г., но печели едва 0,32% от гласовете.
Макар и вън от активната политическа дейност д-р Желев запазва реално присъствие в обществения живот. Като президент още през октомври 1994 г. на конгрес в Рейкявик, Исландия, той е избран за патрон на Либералния интернационал. През 1996 г. е регистрирана фондация „Д-р Желю Желев“. През май 2001 г. по негова инициатива е основан Балканския политически клуб. Желев е избран за негов председател, а през 2004 г. – преизбран. Клубът организира множество срещи и конференции под мотото „Да европеизираме Балканите“ с участието на бивши президенти и политически лидери от Албания, Босна и Херцеговина, Гърция, Македония, Сърбия, Турция, Хърватия и др. Д-р Желев е специален пратеник на председателя на ОССЕ Соломон Паси по конфликта в Южна Осетия (2004), специален пратеник на президента Георги Първанов на ХIII-та среща на върха на Международната организация на франкофонията (2010), специален пратеник на министъра на външните работи Николай Младенов в Тунизийската Република (2011). Желю Желев заедно с Петър Стоянов и Георги Първанов взема участие и в т.нар Съвет на президентите, иницииран от президента Росен Плевнелиев.
Д-р Желев е носител на редица награди и отличия. Той е почетен доктор на: Graceland College, Айова, САЩ (1993), University of Maine, САЩ (1993), Университета на Тел Авив (1993), Анкарския университет „Хаджеттепе“ (1994), Университета в Сеул (1995), университета „Модерна“ в Лисабон (1995), Американския университет в България (1996), Славянския университет в Баку, Азербайджан (2002), Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград (2004), Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (2005). Приет за член на Световната академия за наука и изкуство (САЩ, 2005), на Международната академия за наука и изкуство (Баку, 2007). Почетен член на Ротари клуб – Ню Йорк. Носител е на наградата „Катерина Медичи“, присъдена му от Международната академия „Медичи“ (1991), на международната награда с медал „За заслуги към Европа“ (1993), на наградата „Преход“, разделена с Ицхак Рабин, връчена в Кранс Монтана (1996). Желю Желев е награден с най-високото отличие на Република България – орден „Стара планина“ I-ва степен (7 март 2005) и с македонското държавно отличие орден „8 септември“, заради признаването на независимостта на Република Македония и моралната подкрепа за интеграцията на страната в НАТО и ЕС (2009). Удостоен е и с държавни отличия на Франция, Испания, Португалия и Венецуела.
Бинка Желязкова (1923-2011) е първата жена режисьор в българското игрално кино, една от малкото жени кинематографистки през 1950-1960те години в световен план.
Б. Желязкова, завършва режисура в Държавното висше театрално училище в София през 1951 г., започва работа първоначално като асистент-режисьорка във филмова студия „Бояна“. Режисьорка е на два документални и седем игрални филма, пет от които реализира съвместно със съпруга си – сценариста, поета, писателя Христо Ганев. Двамата творци принадлежат на първото поколение комунистическа интелигенция, подготвени от новата власт. И двамата са убедени комунисти, участници в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война и в установяването на новата власт. (Бинка Желязкова става член на Работническия младежки съюз през 1939 г., член е на комунистическата партия (тогава БРП (к) от 1947 г.)
Но още с първия си съвместен филм “Животът си тече тихо...“ („Партизани“) (1957 г.) творците-съпрузи стават неудобни за тоталитарната власт. Филмът е един от първите в Източния блок, който разкрива пропастта между социалистическата държава и комунистическия идеал, показва кризата на морала, духовното падение, корупцията и злоупотребата с властта на бившите партизани, заели високи постове в партията. Филмът предизвиква идеологически скандал, спрян е с Министерско постановление от излъчване по екраните, забранено е да се говори/пише за него, достига до публиката 31 години след създаването му, през 1988 г.
Бинка Желязкова прави ангажирано авангардно кино. В цялото си творчество режисьорката разказва за разочарованието си от тоталитарния режим и догматичността на социалистическия реализъм, подлага на радикална критика методите и политиките на Партията, поставя и търси отговори на екзистенциалните въпроси за свободата и компромиса, за цената на живота и смисъла на идеалите. В игралните филми Желязкова експериментира със смели художествени похвати и дълбоки метафори, развива собствен творчески почерк, сравним с творци като Федерико Фелини и Андрей Тарковски. Повечето филми на Желязкова са издържани в сюрреалистичен стил и т.нар. магически реализъм стил, които като начин на мислене и естетика са противоположен на социалистическия реализъм.
Двата документални филма на Желязкова „Лице и опако“ (1981) и „Нани-на“ (1982) са философски есета за престъплението и наказанието, вината и изкуплението, в които авторката безкомпромисно показва отношението към жени-затворнички в социалистически затвор.
В отношението към властта на Бинка Желязкова, убедена комунистка, могат да бъдат проследени моралните безпокойства и отдръпването на лявата интелигенция от тоталитарната власт. Същевременно в отношението на властта към творчеството ѝ ясно се виждат средствата, използвани от социалистическата държава към интелигенцията: забрана на заснети филми, забрана на творчески проекти, уволнение, успоредно на опити за „купуване“ на лоялност/послушание чрез удостояване с позиции и/или отличия. Заради откритата си гражданска позиция и авангардни творчески решения, Бинка Желязкова е подложена на постоянен натиск – периодични наказания като спиране на произведения; временна забрана за работа; публикуване на поръчкови статии в специализирания печат за нейни филми, критикуващи неправилните партийни позиции или допуснатите „политически грешки“. Успоредно, през 1960те години Бинка Желязкова получава Димитровска награда, най-висшето държавно отличие в Народна република България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата.
На постоянния натиск изявената творческа личност – ярък пример на професионализъм и креативност, отговаря с неизменен отказ да прави поръчкови филми, поради което е поставена в ситуация на невъзможност да реализира всичките си идеи. В цялото си творчество (общо седем игрални и два документални филма), Бинка Желязкова извежда на преден план несъответствието между комунистическия идеал и реалността, използването на властта за лични цели в услуга на живота „на дребно”, нагаждането и конформизма; търси отговори на екзистенциални въпроси за свободата и компромиса. Санкционирани и ограничавани в социалистическа България, филмите на Б. Желязкова, издържани в авангарден метафорично-експресивен стил, определян като „българската нова вълна“, получават високо признание на международни фестивали – в Кан, Москва, Монреал, Берлин, Брюксел, Картахена, Карлови Вари.
Заради постоянните ѝ усилия да разбива догматичността на идеологията и на социалистическия реализъм Бинка Желязкова получава определенията „Непокорната“, „Непослушното момиче на българското кино“. До нея като сценарист през целия ѝ творчески път е съпругът ѝ – „Безкомпромисният Стоик“, драматургът, поетът, писателят Христо Ганев.
За кратко Бинка Желязкова е директор на българската секция в международната организация „Women in Film”, създадена по време на конференция на жените в киното – KIWI, в Тбилиси (1989). През 1996 г. тя е обявена за лице на киното в Източна Европа, портретът ѝ се появява върху сборника „MovEast”, но скоро след това поради здравословни причини Б. Желязкова се оттегля от обществения живот.
За творческа и гражданска позиция през 2007 г. творческият тандем Бинка Желязкова и Христо Ганев са удостоени с Награда на Министерството на културата за цялостен принос в българското кино.
Творчеството на Бинка Желязкова се разглежда днес по-широко, отвъд идеологемите, като поставящи въпроса за размиването на моралните очертания в модерното общество, за принизяването на идеалите до битов комфорт.
Филмография:
- Животът си тече тихо... (1957)
- А бяхме млади (1961)
- Привързаният балон (1967)
- Последната дума (1973)
- Басейнът (1977)
- Голямото нощно къпане (1980)
- Нощем по покривите (1988)
- Нани-на (1981), документален
- Лице и опако (1982), документален
-
Местоположение:
- Sofia, Bulgaria